Разговорът, изглежда, се канеше да вземе неприятен обрат за Гхани, поради което той побърза да увери:
— Ахмед Гхалиб, аз ти се заклевам в брадата на Пророка, че не мисля да те мамя. Даже съм готов да изляза извън нашите уговорки и ти обещавам, ако нашето начинание успее, Кансел А’дха. Персиецът сигурно го е взел със себе си, защото не мога да допусна, че е оставил някъде по път това ценно съкровище.
— Канс ел А’дха? — Гласът на шейха прозвуча забележимо по-меко. — Иска ми се да го имам вече твърдо в ръцете и всичко да е отминало! Но… ма ша Аллах кан (каквото Аллах поиска, става). Иначе имаш ли още някакви указания да ми дадеш?
Това, което сега последва, мога да отмина. То не съдържаше нищо, което да може да придаде на работата нова насока. А и не мина много, двамата станаха — шейхът отдавна си беше седнал на мястото — и си стиснаха ръцете в знак на съгласие. После шейхът повика поста с остро изсвирване, а третият, който през цялото време дума не беше обелил, отиде в пещерата да доведе конете. След кратко сбогуване Гхани пое обратно в посоката, от която беше дошъл. Тримата гледаха след него, додето се изгуби между скалите, после потеглиха и те. Ние почакахме още няколко минути, в случай че на някого му хрумне да се върне, след което изпълзяхме от нашето скривалище. Вън Халеф наруши принудителното дълго мълчание, като каза, заставайки непосредствено пред мен:
— Сихди, я ме погледни! Нищо ли не забелязваш?
Дадох вид, че не се сещам какво иска да каже, и отвърнах:
— Сихди, аз съм слисан, напълно слисан За първи път в живота ми липсват думи да изразя това, което изпитвам. О, Аллах, валлах, таллах! О, Мохамед и всички свети халифи! Ама че шейтан е тоя Абадилах, дето се нарича любимец на великия шериф, истински, жив-живеничък шейтан! Да, той е по-лош и от тартора на шеятините! Аллах да го продъни макар в най-дълбоката провала на Джехенната! Трябва веднага да потеглим и да предупредим великия шериф, иначе е изгубен. Да вървим при конете, сихди! Бързо, бързо!
Дребният хаджи си беше все същият кибритлия както преди двайсет години. Погледнах го усмихнато във възбуденото лице и не помръднах от мястото си. Това му привлече вниманието. Хвърли ми един неуверен поглед и каза:
— Защо не тръгваш, сихди? Не си ли на моето мнение?
— Кажи ми, Халеф, какво всъщност искаш да постигнеш!
— Машаллах, как можеш още да питаш! Искам да спася великия шериф и незабавно да му разправя всичко, на което току-що станахме свидетели.
— И действително ли си на мнение, че великият шериф ще повярва на един непознат, новопристигнал чужденец?
— Защо не? Никого не бих посъветвал, също емира на Мека, да не ме зачете. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах, прочутият шейх на храбрите хаддедихни от племето шаммар. Отбележи си това!
— Всичко това е добре и вярно, скъпи Халеф, но нищо не променя по факта, че великият шериф не те познава и че в сравнение с Гхани тук, в Мека, ти си една сифр, кръгла нула. Великият шериф, доколкото все още вярва на Гхани, ще сметне разказа ти за приказка, а на оня няма да е трудно да представи стъпката ти като акт на омраза или отмъщение.
— Но ти забравяш прохода, тайния проход. Той все пак е най-доброто доказателство за истинността на моите твърдения.
— Проходът не е доказателство. Той доказва само, че Абадилах го е открил и от време на време го е използвал, за да се отдалечи незабелязано, повече нищо.
— Но все нещо трябва да се направи — настоя нетърпеливо Халеф. — Наложително е…
— Наложително е да видим как са конете ни, които достатъчно дълго ни чакаха — прекъснах го аз на думата. — Какво ще правим по-нататък, ще реши съответният миг. Имай търпение дотогава! На мен също не ми минава през ума да оставя Гхани да осъществи плана си.
Нашите арапи ни поздравиха с радостно пръхтене, когато отидохме да ги изведем от скривалището им. Откарахме ги в пещерата, където ги напоихме. После си направихме от взетите провизии един скромен обяд. Животните също получиха няколко шепи фурми. Когато най-голямата пладнешка горещина премина, се отправихме на път за дома. Понеже беше възможно и Гхани да е спрял някъде по пътя, за да избегнем една евентуална среща с него, поехме в малко по-северна посока, която трябваше да ни отведе до Ма’ла, Горния град. Разговорът протичаше едносрично, всеки беше зает със собствените си мисли. Ако трябва да бъда искрен, самият не знаех как да накарам «тоягата да заплава». Нещо се противеше в мен да правя донос там, където не аз бях нападнатият. А пък и беше опасно да се набърква човек в машинациите на друг. Много лесно можеше самият да попадне между колелата. Въпреки бдителността на Гхани можех да го изиграя и да изчезна заедно с хаддедихните, но ми се струваше недостойно за един Хаджи Акил Шатир ефенди, съответно Кара Бен Немзи, да удря на бяг пред един нравствено пропаднал човек като Гхани, да оставим настрана очевидната опасност, в която трябваше да зарежа великия шериф. А това не можех, не биваше със сигурност да си стоварвам на съвестта. Впрочем беше много въпросително дали щеше така лесно да ни се удаде да се оттеглим от цялата работа, ако това бе залегнало в намеренията ни. Нямаше как да не си спомня мистериозните думи на мюнеджията, които бяха прозвучали като предсказанието на прорицател: