— Граждани на Мека! Кой управлява във вашия град? Абадилах, на когото скоро ще смъкнем лицемерната маска от лицето, или Аюн ер Рафик, на когото дано Аллах даде дълъг живот? Ние сме свободни мъже и ще предадем оръжията си едва когато бъде доказана вината ни или ги изиска великият шериф, но по-рано — не. Който преди това само пръст протегне към нас или към нашите оръжия, ще опита куршумите ни. Ибрахим ага, питай Абадилах ел Варака и той ще потвърди колко добре умеем да улучваме. Ние ще тръгнем с теб като твои пленници, но не защото Абадилах го иска, а защото така ни харесва. И в никой случай няма да предадем оръжията си на Абадилах, а на великия шериф, който има право да решава над нас. Ако си съгласен с това, кажи и ние доброволно ще тръгнем с теб. Ако ли не, нашите куршуми ще заговорят и те уверявам, че мнозина ще изпратим в Джехенната, преди да ви се удаде да ни надвиете.
Речта ми има желания резултат. Тълпата уплашено се държеше на разстояние пред дулата на револверите, които държахме в готовност за натискане на спусъка. Гхани беше бесен, че дръзнахме да му се противопоставим, макар да се стараеше да не го прояви. Най-много го беше яд, дето го бях нарекъл с подигравателното прозвище Ел Варака. Агата не знаеше как да постъпи и попита Гхани. Оня очевидно сметна за най-умно да не изостря повече обстановката, защото след разговора си с него, който бе отнел доста време, агата се обърна към мен с въпроса:
— Ефенди, наистина ли ще тръгнете с нас, без да се отбранявате и без да направите опит за бягство?
— Вече ти го обещах.
— Закълни се в брадата на Пророка!
— Аз никога не се кълна. Моята дума е достатъчна.
— И ти даваш дума, че ще предадете оръжията си на великия шериф веднага щом ви ги поиска?
— Давам я, но изисквам никой да не ни досажда или да ни обижда, преди емирът да е произнесъл присъдата.
— Аллах акбар, ти си корава глава, но ще си имаш волята… Ихлафлина! (Следвайте ни!)
За момента можехме да бъдем доволни от постигнатото: сега-засега оставахме в притежание на оръжията си. Потеглихме, държейки ги готови за стрелба. Баварди веднага сключиха кръг около нас, а отзад се ливна кряскащата, диво жестикулираща тълпа. Както вече споменах, не бяхме далеч от палата на великия шериф. Но преди това се случи едно малко, забелязано само от Халеф и мен събитие.
Когато стигнахме до една пряка, видях на ъгъла да стои един мъж, когото веднага познах. Беше Кара Бен Халеф. Баща му също го беше забелязал, както ми подсказа особеният поглед, който ми хвърли. Като видя, че очите ни се спряха на него, Кара вдигна ръка за поздрав и в следващия миг беше изчезнал в пряката. По-късно научих от него как е станало, че точно сега се бе озовал на това място. Когато Кхутаб ага бил арестуван, наблизо се навъртал един хаддедихн, който веднага изтърчал до къщата да доложи произшествието. Кара незабавно се отправил на път да се осведоми за съдбата на персиеца и дошъл тъкмо навреме, за да види, че сега вече не само Кхутаб ага, а трима арестанти трябва да бъдат освободени.
А аз сега знаех, че освобождението ни се намира в добри ръце. Кара съвсем естествено нямаше да ни зареже. До момента все пак бях изпитвал известно безпокойство. Защото, макар да имах в ръката всички козове против Гхани, то трябваше още да държа сметка за характера на емира, а той ми беше неизвестен. Сега, когато Кара беше осведомен за случилото се, можех да бъда спокоен в това отношение.
Палатът на великия шериф се намираше, както вече споменах, на Главната улица в Ма’ла, Горния град. Той беше построен изцяло от прочутия камък шемези, какъвто доставя в достатъчни количества каменната кариера близо до планината Шемези по пътя за Джидда. Минахме през портата за коли и се озовахме на голям квадратен плац, целия покрит с мрамор. От трите страни към него се откриваха подобни на беседки аркади, чиито отвори бяха маскирани от засадени в качета лимонови, портокалови, нарови и смокинови дръвчета. Средата на плаца заемаше мраморен басейн, в чиято вода се стрелкаха златисти и сребристи рибки, а от всеки ъгъл го захранваше един водоскок. Над аркадите се претегляха три пъстро изрисувани етажа, към които водеше открито и широко стълбище, богато украсено с уханни цветя. Част от прозоречните отверстия бяха закрити с копринени завеси, а другите — с изкусно изработени дървени решетки.