— Зле ли си ранен?
— Не. Няколко подутини и драскотини по кожата, повече нищо. Малко по-лошо, отколкото виждаш, пострадаха дрехите ми. Но всичко това лесно може да се прежали, другото — не. Не мога да ти опиша как се чувствам, ефенди, но в моята душевност нещо се скърши, нещо, което ми беше по-скъпоценно от живота — вярата в Пророка и убеждението в победоносната сила на исляма. Те се разбиха като стъклена чаша. А това увреждане, ефенди, боя се, няма така скоро да може да се изцери.
С тези думи той изпадна отново в прежното си мълчание, а аз не бях толкова нетактичен да смутя мислите му. За да не бъдем разбрани от други, бяхме разговаряли на персийски. От страна на баварди не беше ни попречено на разговора, нещо повече, като се абстрахираме от това, че все още ни обграждаха, те изобщо не ни обръщаха внимание. Сега се обърнах към Халеф, който проявяваше радостно настроение и разположеност. Не че подценяваше сериозността на положението, но разчиташе на своя син и хаддедихните си, които щяха живота си да рискуват за нашата свобода.
Търпението ни беше поставено надълго изпитание. Най-сетне, след половин вечност, настъпи някакво раздвижване — Ибрахим ага се върна. Физиономията му беше зловеща. Ако до момента се бе отнасял вежливо и внимателно към нас, сега нищо подобно не се забелязваше. Без да ни удостои с поглед, даде грубо заповед да го следваме. По всяка вероятност на Гхани отлично се беше удало да настрои агата срещу нас. Беше ли успял и при емира? Ако да, тогава нищо добро не ни очакваше. Последвахме агата към аркадата, образуваща задния план на мястото. Зад нас напираше и се буташе народът. Нима щеше да му бъде позволено да участва дори в разглеждането на делото? Мен ме устройваше! Ако намерението на Гхани беше, така да се каже, да ни прикове на позорния стълб, то не можеше и през ум да ни мине да го щадим. Бях решил да разкрия вероломното му поведение спрямо мюнеджията, доколкото от това, разбира се, нямаше да пострада узнатата днес тайна. По простому казано: или-или.
Бяхме отведени в една голяма зала. Един спускащ се от потона позлатен полилей с формата на корона и много рамена я осветяваше почти като ден. Високи и широки плюшени миндерлъци опасваха стените. В една ниша скъпоценен френски стенен часовник с махало тиктакаше монотонните си удари. Предната страна, през която бяхме влезли, представляваше открит чардак, носен от колони, а стените на останалите три страни бяха в по-голямата си част закрити от копринени завеси. Местата, които тъканите оставяха свободни, бяха украсени със златно изписани на син фон мъдрости от Корана. До стената, срещуположна на входа, няколко застлани с килим стъпала водеха до един диван, тапициран със зелено кадифе. Пред него имаше ниска масичка, на която бе поставена драгоценна лула. Това очевидно бе мястото на великия шериф.
Почти едновременно с нашето влизане до кадифения диван се отвори една врата и влезе… нашият съдник, следван от Гхани и един друг, когото според облеклото сметнах за знатен шериф.
Да, според описанието, което ми бе дадено, това трябваше да е той, Аюн ер Рафик. Той не носеше, както човек можеше да очаква, разкошните дрехи на голям сановник, а една семпла джубба [81]; за пояс му служеше един зелен копринен шал; зелена беше и чалмата със стърчащия връх, която беше част от отличителните белези на градското шерифско облекло.
Аюн ер Рафик трябва да наброяваше понастоящем някъде към петдесет години. Среден на ръст, той беше това, което човек разбира под «красив мъж». Малко пълното лице беше обрамчено от тъмна, късо подстригана цялостна брада, която още повече подчертаваше благородната бледнина на неговия лик. Над красиво оформения нос блестяхадве големи тъмни очи, които обикновено гледаха може би малко мечтателно, но сега излъчваха под свитите вежди мрачен огън. Той не ни удостои и с един поглед, когато се отпусна на дивана, а посегна към шлауха на наргилето, което един слуга запали. Двамата му придружители останаха прави от лявата и дясната му страна. Ако трябва да опиша лицето на Гхани, то е достатъчно да кажа, че беше въплътено злорадство. Явно му се беше удало изцяло да настрои великия шериф против нас.
Междувременно ние, водени от баварди, бяхме стигнали до стъпалата, а тълпата застана на почтително разстояние до входа и покрай страничните стени. При появата на великия шериф бе настъпила пълна тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник, който, както един бърз поглед ме осведоми, показваше девет часа вечерта.
След няколко дръпвания от наргилето великият шериф благоволи да открие съдебното заседание. Той обърна лице — не към нас, о, не — към Ибрахим ага и му даде един знак. Споменатият пристъпи към нас и ни заповяда грубо: