Емир, в пустинята аз се запознах с Ел Мюнеджи, когото меканците също ценят и почитат, и чрез него в мен изгря светлина, една сияйна светлина. Сега знам: по Ес Сират, Моста на смъртта намират милост само онези дела, които са били внушени от любовта. И по него ще стигне уверено до Портата на блажеността само онзи, който е притежавал и проявявал любовта. Нея ще диря аз и когато я намеря, ще я задържа през целия си останал живот. Но къде ще я намеря? Може би при вас, където омразата броди по кървави пътеки, а непримиримостта оголва зъби? Във вашите училища алема преподават фикх [87] итаджвид. [88]
Но къде е улема, който дава разяснение относно Върховния закон, Любовта? И къде слушат вашите момчета нещо за най-красивото изкуство, изкуството да проявяват любов? Вие искате да ме накажете, защото съм възмездил едно деяние на низост и омраза. Таййиб, куваййис! (Добре, отлично!) Накажете ме, затворете ми всички двери на вашите седем небеса, обречете ме на най-дълбокото блато на Джехеннем… аз ще се изсмея на присъдата ви. Задръжте си вашето небе! С удоволствие се отказвам от него; не желая да го имам. Защото само там, където любовта бива обичана като кралица, ще намеря блажеността на небето, а вашият Дженнет, където скиптърът се носи от омразата и непримиримостта, ще бъде за мен по-лош и от Джехеннем. Аллах йесаллими минха! (Аллах да ме пази от вашето небе!)
Великият шериф изслуша защитата на персиеца, която се беше превърнала в обвинение, внимателно и без най-малкия признак на раздразнение. Той все още държеше шлауха на наргилето в ръка, но отдавна беше престанал да пуши, дотолкова го бяха приковали думите на обвиняемия. Какво ли ставаше в неговата вътрешност? Той, образованият мъж, който макар и само кратко време да беше прекарал в Запада, трябва самият да бе стигнал до осъзнаване на толкова остро порицаните от персиеца недостатъци. В определени кръгове дори се говореше, че бил «файласуф», което от мохамеданска гледна точка е равносилно на «свободомислещ». Какво щеше да отвърне? Правеше ми впечатление на благороден човек и поради това не можеше да прокълне персиеца за възгледи, които може би отговаряха на собствения му начин на мислене.
Що се отнася до мен, думите на персиеца ме бяха изненадали. Нима в последните седмици беше вътрешно израсъл, без да го забележа? Мислите му показваха зрялост, която ме удиви и същевременно изпълни с голяма радост.
По време на речта на персиеца меканците се бяха държали спокойно, понеже и великият шериф беше останал несмутим. Сега дадоха воля на възбудата си с високи възгласи на възмущение. Към нас полетяха оскърбления и заплахи. Великият шериф оставаше неподвижен. Той беше дипломат и умееше ловко да насочва нещата в друго русло. След известно време повели с ръка тишина и каза:
— Аджами, ти говориш с дързък език и на някои неща може да се възрази. Но нека оставим този въпрос настрана, той е от второстепенно значение. Шериф Абадилах, в какви срамни постъпки обвиняваш тези мъже?
И сега дойде времето на Гхани. Той ни хвърли един противен, ненавистен поглед и поде:
— Емир, аз обвинявам тези мъже в грабеж спрямо мен, обвинявам ги в убийството на моя син Бен Абадилах и тримата ми придружници, обвинявам ги в убийството на моя гост, мюнеджията.
Един всеобщ крясък на ужас отекна в залата. Меканците понечиха да скочат със свити юмруци към нас, поради което баварди стесниха кръга. Ужасеният крясък на меканците прозвуча така непринудено, сякаш Гхани ни беше съобщил някакъв неизвестен досега факт. Той навярно беше известил само, че мюнеджията е умрял в пустинята — или защото бе искал да изчака със същинското обяснение, докато ни пипне здраво, или защото и самият не беше помислил до днес за този изход, който омразата и жаждата за отмъщение му бяха прошепнали в ухото.