Така сглобих историята и по-късно научих, че точно така се е развила.
Мюнеджията беше дошъл точно навреме. Много се съмнявам дали иначе битката щеше да завърши в наша полза. Но така се отървахме с малко. Освен няколко цицини, които приписвах повече на лактите на хаддедихните, само дрехите ми бяха в безпорядък. Неколцина хаддедихни бяха засегнати от нож, но не опасно, тъй като ударите бяха насочени не към приятелите ми, а към мен. Меканците пък не бяха отнесли никакви същински наранявания, тъй като хаддедихните се бяха отбранявали само с юмруци. Но аз се надявах ударите, които бяха раздали, да се усещат и след седмица. Поне забелязах с тайно задоволство, че неколцина от поборниците за славата на Аллах с болезнени гримаси подхвърлиха на обстойно изследване различни части от тялото си.
Мюнеджията видя, че вече не се намирам в опасност, и сега се появи живец в него. Страните му се зачервиха и повличайки Ханнех за ръката след себе си, той побърза по права линия към мен. Но и стоящите на пътя му меканци също се оживиха, С високи крясъци те се разпръсваха наляво и надясно, търсейки прибежище при своите застанали покрай стените другари. За миг цялата зала се разчисти и бе възстановено изходното положение преди битката, с единствената разлика, че обладани от страх, баварди също се бяха измъкнали в най-отдалечения ъгъл. Най-различни възклици на ужас се носеха из залата, от които можеше да те напуши смях, ако положението не беше толкова сериозно.
— Хаял, хаял! (Призрак, призрак!) Аллах да ни закриля от деветоопашатия Шейтан! Духът на убития се яви! Дойде да отмъсти на своя убиец. Аллах ни’ал ел келб! (Аллах да погуби кучето!) Гледайте, вече го сграбчи, ей сегичка ще го разкъса. Аллах, Аллах! Ашхаду ан ла илаха илла ’ллах! (Засвидетелствам, че няма друг бог освен Аллах!)
Мнимият дух наистина се бе хвърлил с разперени ръце към мен, но не, разбира се, за да ме разкъса, както погрешно сметнаха суеверните меканци. И със стигането при мен силата го напусна. Обгръщайки здраво ръце около мен, той се смъкна полека на колене, а от устата му излязоха, прекъсвани от хлипове, но въпреки това ясно доловими и до най-отдалеченото кътче във внезапно настъпилата тишина, думите:
— О, Аллах, Аллах!… Ти си жив… не си мъртъв…! И ти… ти… си християнин!… О, Аллах, благодаря ти хилядократно!… Сега всичко… всичко е наред!
Много добре разбрах какво искаше да каже мюнеджията с това. Както вече намекнах, прогледналият слепец водеше тежка битка в своята душевност. Нещо с всички фибри го теглеше към християнството, което беше отрекъл и предал. И той може би отдавна щеше да се е решил да извърши последната крачка назад, ако не бе моето мнимо ислямско изповедничество — последната задръжка, която го спираше да последва своето убеждение. Сега тя също бе отпаднала и ето кое го правеше толкова щастлив.
И великият шериф като останалите меканци бе следил развоя на събитията със смесица на удивление и ужас. Той, наистина, беше с по-малко предразсъдъци от другите, но внезапната поява на убития, според твърдението на Гхани, за миг го уплаши. Но сега любопитството надделя над ужаса. Той се спусна чевръсто по стъпалата и извика възбудено:
— Машаллах! Случват се знамения и чудеса! Ефенди, кажи ми буден ли съм, или сънувам! Този мъж, който лежи в обятията ти, мюнеджията ли е, или само си прилича с него? Почти не мога да повярвам, че е той. Та нали бил мъртъв, трябва да е мъртъв!
— Емир, по-добре попитай самия мюнеджи! Или още по-добре, питай Абадилах! Нали бил видял със собствените си очи как сме убили Ел Мюнеджи и дори се закле в Аллах и Пророка.
— Аллах, Аллах! Да, той го стори! Ефенди, съвсем се обърках, вече не зная какво да мисля и говоря. Къде е Абадилах? Той трябва да ми разясни нещата!