— Защото имаха кръвно отмъщение към тях. Моите придружители бяха извършили убийство на мъже от бени лам, за да ги ограбят.
— Чуваш ли, о, емир? Чухте ли го, жители на Свещения град? Кара Бен Немзи и хаддедихните нямат вина за смъртта на неговия син. А сега още един последен въпрос към теб, след което си свободен и те предоставям на наказанието на Аллах. Кой ме изостави в пустинята с вързани ръце и крака, за да чезна окаяно от глад и жажда и стана плячка на чакалите в пустинята?
Гхани не даваше отговорите си така бързо и гладко, както могат да се четат на хартията, а съпротивяващо и със запъване. Видът му почти вече не приличаше на човешки. Очите му се бяха налели с кръв, а по челото беше избила едра студена пот. Извиваше се и се гърчеше в ръцете на хаддедихните като змиорка, но не можеше да се освободи, а погледът на мюнеджията го държеше неумолимо в своя власт. Ето как беше принуден да отговори и на последния въпрос, не можеше да постъпи другояче, макар бесът да го задушаваше. С неописуема ярост изрева отговора:
— Аз го сторих, за да не можеш да ме издадеш в Мека.
— Чу ли, о, емир? Чухте ли го, жители на Мека? — повтори мюнеджията раншните си думи. — Абадилах сне своето обвинение срещу Кара Бен Немзи и хаддедихните… Абадилах току-що оттегли с признанието си своето обвинение. Сега идвам аз наред с това, което дължа на този мъж и неговите хаддедихни. Аз отдавна вече нямаше да съм жив, ако той не беше ме спасил. Два пъти ме избави от ужасна смърт в пустинята, на която неспасяемо щях да стана жертва, ако Аллах не беше го проводил по моя път. А сега короната на неговото дело! Всички вие ме познавате от дълги години и знаете, че Аллах ме наказа със слепота. Но ето че дойде този мъж и ми върна светлината на очите, направи ме отново зрящ. Да, аз те виждам ясно, о, емир, виждам и различавам всеки от тези мъже, присъстващи на това махкаме. И това го дължа на този мъж, когото вие едва не убихте заради думите на един недостоен човек, почитан и обичан като благодетел преди време и от мен. Да, аз му дължа не само своя живот и светлината на очите си, но и нещо повече, безкрайно повече. Не мога да ви го обясня, пък и вие няма да го разберете. Този, когото мразите и мислите, че можете да прокълнете като шейтан, е моят ангел, а тоя мизерник, когото някога обичах като добър джин, когото Аллах изпратил от небето за мое спасение, в действителност е постъпвал като дявол. Това е чистата истина и аз се заклевам в светлината на моите очи, която толкова незаслужено ми бе върната, и в онази друга светлина, която се надявам един ден да мога да видя… светлината на блажеността в рая.
По даден знак на мюнеджията хаддедихните, държащи здраво Гхани, махнаха ръце от него. С въздишка на неизразимо облекчение оня се надигна и се завлече в едно кьоше, където отново се сниши. Не обърна внимание, че стоящите пред него се отдръпнаха като от чумав. Ужасът от последния час го беше изчерпил. Захлупи лице в шепи и замря в това положение.
Нечуваното признание на уважавания, тачен от всички Гхани и думите на мюнеджията бяха оказали изключително голямо въздействие върху меканците. Преградата на суеверието, издигната от страха пред «призрака», падна и мюнеджията в миг се превърна в център на кряскаща и държаща се като луда от удивление тълпа. Хаддедихните спокойно допуснаха меканците да пробият шпалира и да се спуснат към мюнеджията. Само се погрижиха никой да не може да напусне тайно залата. За мен вече никой не мислеше, също така малко и за персиеца, и ако поискахме, сега можехме да се отдалечим, без някой да ни попречи. На никого не хрумваше да се усъмни в думите на мюнеджията, както и навярно всеки бе убеден във вината на Гхани. Поне отвсякъде чувах думи на погнуса, относно чиято сила и яснота едва ли можеше да се желае нещо повече.
Обратът на нещата трябва най-мъчително да бе засегнал великия шериф. Макар и още от самото начало да бях смятал толкова често повтаряното «аз съм любимецът на великия шериф» за голо самохвалство, все пак приемах, че Гхани има тесни лични взаимоотношения с върховния повелител на Мека. Разкритията, посрамващи един шериф, който се е радвал на високо уважение и при това произхождаше от знатна фамилия, трябваше да бъдат двойно по-неприятни за великия шериф, понеже хвърляха сянка върху шерифата и цялата фамилия, с която бе свързан с тесни родствени връзки. Аз смятах Аюн ер Рафик за достатъчно справедлив, наистина, че когато се касае за истинско престъпление, няма да се ръководи от никакви съображения, но, от друга страна, за мен не можеше да остане скрито също, че едва ли ще изпитва особена симпатия към тези, които му бяха стоварили на главата този мъчителен дълг. Той трябва да изпитваше тиха ярост към нас и вероятно си пожелаваше да му се джендемосаме от очите. Това, разбира се, не можеше да ме обезпокои. Напротив, смятах, че притежавам средство, което да превърне недоволството му в благодарност и бях твърдо решен да го употребя още днес — естествено така, че Гхани нищо да не научи. Оня понастоящем правеше, наистина, впечатление на напълно сломен човек, но бях убеден, че дяволът в него скоро отново ще се прояви. Във всеки случай днешните събития нямаше да го възпрат да осъществи мерзките си планове, и то с още по-голяма упоритост. Абадилах беше станал нетърпим в Мека, с репутацията му беше свършено. Можеше веднага да напусне града и никой нямаше да го е еня за него. Имаше само едно средство да си възвърне изгубената чест и аз ни най-малко не се съмнявах, че сега Гхани повече от всякога ще прибегне към най-крайни мерки. Добереше ли се веднъж до властта, никой вече нямаше да пита за миналото му, а и да се намереше такъв, той щеше да притежава средства да утвърди положението си и да накара бъбривите уста да замлъкнат.