Аюн ер рафик все още стоеше при нас, откъдето с напрегнатост и затаен дъх бе следил вълнуващата сцена между Гхани и мюнеджията. Беше слисан извън всяка мяра и не беше по силите му да скрие изненадата си, защото след гореизложеното не се и съмнявах, че смяташе Гхани за виновен. Той беше достатъчно добър познавач на хората. От друга страна, по понятни причини не можеше да възбуди процес срещу разобличения лъжец, без да е повдигнато официално обвинение срещу него, а това беше все пак наша, не негова работа. Ето как в крайна сметка направи най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, а именно… нищо. Просто се впусна като останалите във възгласи на смайване и удивление.
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Кой би го помислил? Ефенди, защо веднага не ми каза всичко това?
Тъй като този въпрос беше отправен към мен, отговорих:
— Емир, ти нямаше да повярваш нито дума, нещо повече, нямаше да ми позволиш да се изкажа! Не нарече ли моя приятел, шейха на хаддедихните, дели, побъркан, само защото обърна обвинението и назова Абадилах убиец?
— В името на Пророка, ти си прав! Но имай предвид, че аз всъщност още не знам как се е случило всичко. Ще имаш ли добрината да ми разкажеш хода на събитията?
При думата «разкажеш» Халеф, който говореше със своята Ханнех, радостно се обърна и ми хвърли умолителен поглед. Разказване! Та нали това му беше любимото занимание! И то чак пред великия шериф! Не можех да бъда толкова жесток да отблъсна неговата няма молба и ето защо казах на великия шериф:
— Емир, разбирам, че имаш желанието всичко да научиш. Но позволи да натоваря със задачата на разказването шейха на хаддедихните. Той е много по-добър разказвач от мен и ще изпълни задачата си за твое задоволство.
Емирът кимна в знак на съгласие и заповяда на един слуга да ни донесе възглавници. Очевидно вече не гледаше на нас като на обвиняеми, иначе едва ли щеше да ни създава такива удобства. Той самият зае мястото си на дивана, а ние се настанихме на възглавниците. Като казвам «ние», имам предвид мюнеджията, персиеца, Ханнех и себе си. Кара Бен Халеф остана прав, тъй като се смяташе отговорен за реда в залата. Халеф също не седна, за да може да бъде виждан от всички. При меканците наоколо бързо се заговори, че ще бъдат разказвани събитията от пустинята, и скоро се възцари пълна тишина. Всичко това вече не създаваше впечатление за махкаме, съдебно заседание, а за истикбал, тържествен прием, който някой княз дава на своите подчинени. Никой не обръщаше внимание на все още клечещия в своя ъгъл Гхани.
И сега Халеф започна с важна физиономия своята реч. Едва ли е необходимо да уверявам, че това, което сега чухме, беше шедьовър на разказваческото изкуство. Честта да блесне пред великия шериф в своята светлина, и на това отгоре пред Ханнех, го изпълни с такова задоволство и радост, че му се щеше да представи най-доброто от всичките ни дела, като започне от времето, когато го бях наел — още беден бедави — за слуга. Но се овладя. По изключение говореше само обективно, разбира се, по цветистия начин на Ориента. И направи нещо, което досега не беше вършил — поставяше по възможност себе си в сянка и оставаше цялата светлина да пада върху моята особа. Превърна ме в някакво непонятно, надарено с удивителни сили и способности същество, което не е подчинено на законите, отнасящи се за обикновения смъртен, същество, което никаква болест, да, дори смъртта не може да обяви за своя плячка, ако дръзне да предяви претенции за него. Че това издигащо се над всички понятия същество притежаваше най-прекрасните и идеални качества на сърцето, се разбира от само себе си. Много добре осъзнавах какво целеше Халеф. Той беше дипломат и искаше по заобиколен начин да подскаже на меканците какво нечувано престъпление и какъв крещящ до небето грях ще извършат, ако и по-нататък проявят желание да ми създават мъчнотии по пътя. И мисля, добре постигна целта си. Поне вече не виждах някой меканец да ми отправя враждебен поглед.