— Аллах, Аллах — прекъсна го с крясък Гхани. — Емир, заклевам се в Аллах и всички свети халифи, заклевам се в брадата на Пророка и във всичко, което е свято за мен, че казах истината. Ама тези кучи синове така извъртяха всичко…
— Ваккиф! (Стой!) Не казвай нито дума повече, Абадилах! Знаеш ли какво стори? Ти току-що даде една лъжлива клетва!… ’Аиб алек! (Позор за теб!) Истагхфир Аллах (Нека Аллах ти прости), аз не мога. Но ти срамно измами моите очаквания, като омърси с нечистотии сана на шерифите. А това заслужава най-строго наказание. Махни се от очите ми! Ще разпоредя името ти да бъде заличено от книгата на шерифите. Върви си!
Великият шериф беше говорил с истинска възбуда и поради това може би се бе отнесъл към Гхани малко по-строго, отколкото бе възнамерявал. Това трябва да бе почувствал и неговият придружител, шерифът, който бе влязъл заедно с него, но досега бе играл само пасивната роля на зрител, защото се застъпи за Гхани:
— Аллах на югада! (Да пази Аллах!) Емир, ти искаш да отблъснеш един мъж, който ти е служил вярно, заради друг, който, дори всичко да е истина, каквото днес се говори за него, все пак е само един християнин?
— Ти се лъжеш. Не заради християнина прогонвам Абадилах, а защото той опозори Аллах и неговия Пророк. Спомняш ли си какво заяви в обвинението си срещу тези мъже? Той каза, че със собствените си очи е видял как мюнеджията бил убит от тях. И потвърди това невярно твърдение с клетва в Аллах и брадата на Пророка. Питам те кога е било чувано от един шериф такова заслужаващо проклятие светотатство? Или може би си на мнение, че когато става въпрос за християнин, свещената клетва не е валидна и поради това не може да става въпрос за клетвонарушение? Такова схващане аз наистина не споделям. Не искам да знам повече за Абадилах, защото охули Аллах, а не заради християнина. Да си върви! Или ти ще поискаш, емир, да повдигнеш обвинение срещу него заради поведението му спрямо вас и Ел Мюнеджи?
Тъй като тези думи бяха отправени към мен, отговорих отрицателно:
— Не, емир! На нас този човек, като изключим персиеца, не успя да нанесе истински вреди. Поради това ние се отказваме от наказанието му. Единственият, който би могъл да поиска такова заради убийството на аскерите, Кхутаб ага, още в пустинята предостави наказанието в ръцете на една висша сила. Тя ще го осъди!
Видях колко добре откликна този отговор на желанието на великия шериф. За него сигурно щеше да е извънредно мъчително да води процес срещу един шериф. А така можеше да си помисли: «Където няма тъжител, няма и съдия.» И поне що се отнася до съдебната страна, можеше да остави нещата на мира.
Не така стоеше работата с Гхани. Той видя, че ролята му пред великия шериф е изиграна, и това го доведе до такава ярост, че изостави всяка сдържаност. Истинската му природа излезе наяве. Ако напоследък беше самата покорност, то сега неговата реч изобилстваше от вулгарни изрази и оскърбления.
— Келб хамир! (Пияно куче!) Значи предоставяте наказанието ми на някаква висша сила, а? И на коя пък? Да не би на вашата капеща от благост любов, в която не вярвам и на която се присмивам? Дръжте се здраво за вашата любов, както аз няма да се отрека от моята омраза! И накрая ще видим коя от двете сили е висша и кой в крайна сметка ще завоюва победа — вие с вашата смахната любов или аз с моята омраза!
Тая арогантност все пак ме ядоса.
— Не хули любовта! Веднъж вече ти казах в пустинята, че присмехът ти много скоро ще секне и ще се обърне на противното. Ти тогава не повярва на думите ми. Но колко бързо, колко страшно бързо се сбъднаха те! Днес те предупреждавам за втори, може би за последен път. Не прогонвай любовта от сърцето си! Прогонена, тя би могла да си смени името и да се прояви пред теб като Божие наказание… През целия си живот ти си считал само две неща, достойни за любов — твоя син и парите, богатството. И не само си ги обичал, а направо си ги обожавал. За всичко друго си имал не сърце, а само презрение и омраза. Тогава дойде Божието наказание. Единият езически храм беше разрушен, твоят син, твоят кумир ти беше отнет. Нека смъртта на сина ти ти послужи за предупреждение! И не предизвиквай Божието наказание! Защото, когато рухне вторият езически храм, който си изградил на златото, на мамона — а той скоро ще се срине, можеш да бъдеш уверен в това, — ще те погребе внезапно и безмилостно под своите развалини.
Ако някой ме запиташе защо употребих точно тези думи, нямаше да мога да му дам отговор. Имах усещането, сякаш ми бяха сложени на езика. Не аз ги изговорих, а те сами излязоха от мен. В момента не подозирах, че заключителната част на думите ми, речени повече образно, съдържат едно предсказание, което буквално щеше да се изпълни.