«Аз вярвам, о. Господи, помогни на невярващия!». Едното е не по-малко признание за недостатъчността на човешкото познание от другото.
В хода на разговора попитах руснака какво смята да прави сега. Той ме погледна малко учудено и отвърна:
— Как можеш още да питаш, ефенди? Ще отида в Техеран при шах-ин-шаха! О, Аллах! Колко нещо пропуснах! Помисли само, десет години от моя живот! Колко много щях да сторя през това дълго време, как можех да работя! Направо ме хваща страх при мисълта за целия този пропуск! Какво мислиш, ефенди, за мъртъв ли ме смята шах-ин-шаха?
— Не мога да ти дам категоричен отговор. Възможно е, дори вероятно, да те смята за мъртъв, но и обратното е допустимо. Вземи под внимание колко много персийци идват в Мека! Колко лесно е могъл някой да те види и понеже в Техеран си бил общоизвестна личност, чието изчезване е предизвикало голяма шумотевица, да уведоми владетеля за твоето местонахождение.
— И какво… какво би предприел тогава шахът?
— Нищо. Та нали би трябвало да си каже, че изчезването ти е било преднамерено, и понеже би следвало да си прочел поканата за връщане, не искаш и да знаеш повече за него.
— Ефенди! — Старецът ме погледна уплашено. — За такъв ли… неблагодарник да ме сметне повелителят! И все пак… като разсъдя правилно… трябва да се съглася с теб… шахът сигурно така или нещо подобно би трябвало да си помисли за мен… ефенди, кога си тръгваме? Вдругиден… утре…
Бях принуден да се засмея:
— Толкова бързо, както си мислиш, наистина няма да тръгнем оттук. Случиха се неща, които ще ни задържат поне още няколко дена в Мека.
Сега разказах на него и персиеца, доколкото сметнах за добре, за тайния проход и намерението на Гхани, а после… беше наистина крайно време да потърсим постелята, ако не искахме да бъдем изненадани от утрото. Костваше ми известни усилия да се разделя с гостите си, които изобщо не мислеха за спане. Последен си тръгна Халеф. Вече стоеше на вратата, когато се обърна още веднъж.
— Сихди, мога ли да ти кажа още нещо?
— Да, стига да не продължи дълго! Бих желал да поспя.
— Аллах ’авинак! (Аллах да ти помогне!) Как можеш въобще да мислиш за спане! За себе си със сигурност знам, че днес няма да мога да затворя очи. Преживелиците от вчерашния ден се въртят из главата ми като гъмжило от пъплещи ханафис… [100] А няма ли да ми се присмееш, ако изтърся нещо глупаво?
— И през ум не ми минава! Откога ме познаваш откъм тази страна?
— Е, само така попитах — рече той извинително. — Знаеш ли, сихди, вчера на няколко пъти ми дойде на ума какво ни говори Бен Нур пред лицето на Мека за Отвъдното. Той каза, че било невъзможно една душа, пълна до ръба като някоя танджара ес сим [101] с омраза и непримиримост, след смъртта да се промени, а от друга страна пък, нямало причина да се приема, че любовта, най-красивата сила на душата, след смъртта престава да съществува. Правилно ли съм го запаметил, сихди?
— Да, само давай по-нататък!
— Тогава не го схванах добре, но сега е по-разбираемо за мен, след като тихомълком сравних Гхани, моя машви ел Джехеннем [102], по когото и Шейтана ще си потроши един ден всичките гнили зъби, с персиеца и мюнеджията.
Аллах в5 Аллах! Каква отдалеченост между тях! Все едно стоят на ръба на една бездна — Гхани от едната страна, а русинът и персиецът от другата, — която е толкова широка, че не може да бъде прехвърлена от някакъв кантара [103], та ако ще дължината му да стига от земята до месечината. И ето как си помислих: ако работата стои така, че Отвъдното да е само едно продължение на Отсамното, само че в безкрайно по-висока степен, тогава… тогава… тогава…