Може би на хиляда крачки по-нататък, горе по склона на Джебел Абу Кубе, също «забродиха духове». В горния край на полето от руини иззад каменните отломъци и останки от зидове припламнаха десет чифта очи и се завзираха зорко в лежащата под тях местност. До полунощ нищо не се раздвижи. Но после тихо и предпазливо започнаха да се промъкват насам силуети, поотделно и на малки групи, на по-къси и по-дълги паузи, докато невидимите наблюдатели изброиха около четиристотин. Фигурите, ярко осветени от застаналия над Джебел Абу Кубе диск на луната, бяха наклякали и насядали, плътно сбутани на едно място. Те впрочем се държаха доста безгрижно. Не че бяха станали шумни, но можеше да се забележи, че се чувстваха напълно сигурни. А и кой ли можеше да се навърта наблизо, за да стане свидетел на тяхното боящо се от светлината на деня занимание? Понякога дори някоя прошепната дума достигаше горе до неподвижните наблюдатели, които в противоположност на намиращите се долу се стараеха да скрият своето присъствие и особено да не бъдат видени от тях. Търпението им беше поставено на изпитание. Часът на привиденията отдавна беше отминал и също вторият утринен час беше почти изтекъл, когато долу най-сетне настъпи по-голямо раздвижване. Всички занапираха към едно определено място, където трябваше да има някакъв отвор, защото след пет минути от цялото сборище духове не се мяркаше ни един. Дори не бяха сметнали за необходимо да оставят стража.
Тогава иззад един камък горе се надигна един дребен призрак и с пъргави скокове се устреми надолу между остатъците от зидове към мястото, където току-що бяха изчезнали четиристотинте. Деветте други призрака го последваха по петите също така чевръсто. Стигнали до въпросното място, те разгърнаха трескава дейност. Тежките греди, които бяха домъкнали, бяха здраво вклинени между земята и някакъв зид. Работата беше свършена за няколко минути. После малкият призрак изпълни един скок във въздуха, за какъвто човек не би го счел за способен при неговата дребна фигура и който никак не подхождаше на достойното поведение, което би следвало да се очаква от един бродещ нощем призрак. После нададе един също така малко подобаващ за призрак ликуващ вик, от който можеше да се заключи, че приживе е бил от арабски произход, и прибави сетне с висок, радостен тон:
— Ел Хамдулиллах! (Слава на Аллах!) Капанът щракна и ние ги заровихме, къртиците, синовете и внуците на мишки и миши деди, правнуците на жалки дъждовночервейни бащи! Не ги пускайте вече да излязат, синове на герои и внуци на героични бащи! Не ги пускайте, докато техните изпотени от страх души не изскочат от телата им и плъпнат по тавана и стените на тоя безценен фахх ул хулдат [112], търсейки дупки, в които да могат да пропълзят…
И още на едно друго място «бродеха духове», а именно пред и в подземието на кал’ат Джияд, с тази разлика само че това трябва да бяха призраци, нуждаещи се от почивка, защото бяха донесли със себе си одеяла. Бяха ги проснали на двора пред подземието и седяха на тях. Два особено предприемчиви духа слязоха по стълбището в подземното помещение и се настаниха възможно най-удобно в един ъгъл. После угасиха факлата, която им бе светила при слизането, и спокойно зачакаха задаващите се събития…
Надявам се, внимателният читател не е бил смутен в своята разположеност от тази история за бродещи духове, а отдавна е отгатнал кои са различните групи привидения, подвизаващи се в тъмната доба. Но преди да продължа разказа, искам да наваксам набързо пропуснатото от случилото се през последните два дни.
Иом ес сабт и йом ес хадд протекоха доста спокойно. Причината за това действително трябваше да се търси най-вече при нас, тъй като през повечето време си стояхме вкъщи. Вестта за случилото се, както очаквах, се бе разпространила с бързината на вятъра из целия град и последицата от това беше, че къщата ни от заранта до вечерта бе обсадена от любопитна, ориенталски досадна тълпа. Имах чувството, сякаш половината Мека си е дала среща на «Каменната улица», за да види поне къщата, подслоняваща забележителните хора, за които се говореха толкова необикновени неща. Повечето сигурно тайно се надяваха, че ще им се удаде да мярнат дръзкия насрани, спечелил очевидно благоразположението на великия емир, докато най-нахалните и досадните, изглежда, си бяха наумили да не мръднат от мястото, докато със собствените си очи не са се убедили в най-голямото чудо на деня — слепия и внезапно отново прогледнал мюнеджи. На мен, разбира се, не можеше и през ум да мине да се превърна в мишена на тяхното любопитство, ала графът беше на друго мнение. Той каза: