— Нека твоя милост бъде рахат в това отношение! — беше бързо прекъснат от Халеф. — Кара Бен Немзи, моят приятел, който самият е прочут хеким, ми е позволил от време на време да си доставям насладата от сока на лозата.
— Значи и ти си болен? Може би дори страдаш от смущение в храносмилането като мен? — попита пашата с най-невинен тон. — Даа, франкските хукама са умни, много по-умни от нашите. А ти, ефенди, трябва да си от най-умните, защото, както чух, си върнал на слепия мюнеджи виделината на очите. И как пък успя да я свършиш тая уйдурма?
— Прощавай, хазретин, ама ти сигурно разбираш, че един хеким не обича да разтръбява своите тайни.
— Значи тук има тайна? В такъв случай наистина няма да настоявам повече.
Известно време той гледа замислено в земята. После внезапно придаде на разговора друга насока. Като вдигна предупредително вежди и хвърли един изразителен поглед към вратата, продължи:
— Ефенди, чух, че искаш утре вечер да разгледаш с неколцина от твоите хаддедихни Кал’ат Джияд?
На думата «разгледаш» постави особено ударение, с което искаше да намекне, че темата трябва да бъде третирана с предпазливост — вероятно от съображение за евентуален подслушвач. Аз влязох в тона му и отвърнах:
— Такова е действително желанието ми, разбира се, с твое добро позволение.
— То ще бъде с удоволствие изпълнено. Аз самият ще бъда по това време в крепостта и ще ви посрещна. Знам какво дължа на едни толкова знатни гости.
Разбирах го добре. Той знаеше, че великият шериф също ще участва в приключението, и не искаше да предостави само на нас лаврите, които може би щяха да бъдат пожънати, за да може по-късно да каже, че щастливият изход се дължи и на неговата съобразителна дейност. Въпреки това отговорих:
— Не ми се иска да те безпокоя, твоя милост, и да ти отнемам времето…
— Няма да ме безпокоиш — увери той с жар. — Ако си съгласен дори гарнизона на крепостта…
Не го оставих да се доизкаже.
— Прощавай, хазретин, но тъкмо това не желая. Не искам да предизвиквам с хората си ни най-малка шумотевица и ако имаш желание да ми окажеш услуга, погрижи се в крепостта всичко да си върви по обичайния ред.
Пашата ме погледна с разбиране.
— Ще имаш волята си. Но в замяна очаквам, че и ти ще ми изпълниш едно желание.
— Ако мога, на драго сърце.
— Можеш. Желанието ми е, след като постигнете своята цел, останалото да предоставите на мен.
— С удоволствие. Знам, че тогава работата ще се намира в добри ръце, и мисля, че великият шериф също ще бъде съгласен.
— Той е съгласен. Ти иначе имаш ли още някакво желание?
— Не, хазретин, напълно съм доволен… но стой!
Беше ме споходила една идея.
Ако исках капанът да се затвори зад очакваните себид така, че да няма измъкване за тях, щяха да са ми необходими няколко тежки греди да залостя отвън водещата към полето от руини врата по такъв начин, че да не може да се отвори. Ако ги потърсех в града, щеше да стане бавно и можеше да събуди подозрение, да не говорим, че пренасянето им до височината щеше да бъде забелязано и да привлече внимание. А пък пашата лесно можеше да ми помогне да изляза от това затруднено положение. Ето защо казах:
— Ще са ми необходими пет-шест здрави греди с дължината на човешки ръст. Можеш ли да ме снабдиш?
Пашата примигна хитро с очи.
— Сигурно се нуждаеш от тях, за да подсилиш и подсигуриш вашата порта срещу населението, на което може би не се доверяваш? Имам в крепостта каквото ти трябва. Да ви ги пратя ли с няколко аскери в дома?
— Не, ако позволиш, аз ще пратя неколцина от моите хора да ги вземат.
С това работата беше уредена. Разговорът взе друга насока и задушевността встъпи в своите права. Халеф разказа със свойствената си образност няколко наши преживелици, което има за последица, че първият тираж на «вяра» беше последван от втори. Но истината ме принуждава да осведомя дори с риск някой да ме упрекне в неблагодарност към нашия домакин, че лъвският пай от «лекарството» беше взет от пашата — навярно по причина, че се смяташе за най-болен от трима ни. А когато се надигна най-сетне за сбогуване, стрелките на моя часовник показваха един много късен час, но и фесът върху зачервената глава на пашата заемаше такова опасно накривено положение, та и без помощта на часовника можеше да се види, че му е крайно време да потърси постелята.
На следващия ден «Сукак ел Хаджар» показваше същата картина, което означава, че ние отново се намирахме в обсадно положение. Но междувременно така бяхме свикнали с него, че то изобщо не ни пречеше. Предобеда прекарах при руснака и баш насир, между които се беше завързало искрено приятелство. Но когато мина обяд, стана време да помислим за приготовленията, които трябваше да се направят за вечерта. Халеф събра своите хаддедихни в дихлиса, преддверието, и им държа една почти едночасова реч, с която ги посвети в съзаклятието на Гхани и тайната на подземния проход. Тъй като те досега преднамерено бяха държани в неведение, известията на Халеф, както лесно може да се разбере, предизвикаха у тях силно вълнение. Но особено ги удовлетвори, че те самите трябваше да осуетят удара на Гхани, насочен срещу великия шериф. Макар поради общуването си с мен, християнина, те да не му отдаваха онова прекомерно уважение, каквото обикновено проявяваха към него доведените до религиозен екстаз поклонници, и макар също съвсем наскоро да бяха принудени да заемат към него една враждебна позиция, той въпреки всичко все още притежаваше в очите им сияйния ореол на една неприкосновена, свята личност. Сега бяха изпълнени с основателна гордост, че великият шериф поверяваше своята сигурност и живота си не на своите баварди и аскерите на пашата, а на тях, членовете на едно чуждо, далечно племе.