— Ами добре, ще си имаш волята, тръгвам си. Но ще ти кажа: всички вие няма да доживеете изгрева на слънцето.
Дадох вид, че искам да се отдалеча. Тогава той бързо извика:
— Стой, почакай още малко! Какво искаш да кажеш с това?
— Че сега ще дам заповед да напалят един голям огън там, където навлязохте в прохода. Димът ще изпълни ходника по цялото му протежение и всички окаяно ще се задушат.
— Аллах, Аллах! Не можеш да го направиш! Това ще е едно крещящо до небето убийство!
— Я не ми говори за убийство! Вие какво всъщност се канехте да извършите? Нямахте ли намерение да умъртвите великия шериф и цялото му семейство, ако замисълът ви беше успял?
— Аллах! — направи се оня на учуден. — Ти бълнуваш. Хайде докажи това чудовищно твърдение, де!
— Не си давай труда! Нещата са ми ясни. И тъй, казвай бързо, ще се предадеш ли, или не?
— И какво ще се случи с нас, ако се предадем?
— Това не знам.
— Машаллах! Не знаеш? Да ми се присмиваш ли искаш?
— През ум не ми минава! Помисли, че не аз ще решавам за вас, а великият шериф и пашата. Но ти обещавам, че ще направя всичко възможно да смекча присъдата, при положение, разбира се, че веднага дадеш заповед на хората си да се предадат.
Нещо като надежда проблесна в мрачните черти на пленника.
— Как мога да дам заповед на хората си, като съм вързан и съм твой пленник?
— Не забеляза ли, че плених един от воините ти? Кажи му заповедта си и той ще я предаде на твоите хора.
— Те няма да се подчинят — възрази той, — ако аз самият не им я кажа.
— Толкова малко уважение ли ти имат, че ти се подчиняват само когато си при тях? Аз добре знам какво си мислиш. Смяташ, че ако те пусна да отидеш при тях, все ще измислиш някое средство да ни се изплъзнеш. Зарежи ги тия мисли! Няма дупка, през която да можете да се измъкнете. А и достатъчно рано ще се озовеш при хората си, когато налягат вързани в това помещение.
— Аллах да те затрие! Ти си неумолим като вълка на пустинята, когато отнася плячката в челюстите си.
— Шейх, предупреждавам те още веднъж да не произнасяш оскърбителни думи. В противен случай ще си взема обещанието назад. Тогава ще имаш възможност да видиш какво ще се случи с вас. Впрочем ще имаш доказателство, че за измъкване не може да се мисли. Нека плененият себид се върне при съплеменниците си и се убеди, че всички изходи са завардени. За тая цел му давам половин час време. Не се ли е върнал дотогава, ще превърна заплахата си в действителност, като накарам да запалят огъня. Така че решавай бързо!
Шейхът най-сетне омекна. Ако беше таил някаква надежда за измъкване, то сега тя бе рухнала. Защото трябваше да си каже, че съм напълно сигурен в работата си, иначе нямаше така охотно да му дам срок. Изпусна дълбока въздишка и каза:
— Съгласен съм. Пусни пленника да дойде при мен и му предай в мое присъствие какво трябва да направи, за да види, че това е и моята воля и е длъжен да се подчини!
Отидох при хаддедихните и освободих пленника от вървите. После го отведох при шейха и му обясних какво трябва да направи. Когато свърших, себидът хвърли въпросителен поглед към началника си, който даде знак за съгласие. След това отидох с него до дупката на прохода и наредих на хаддедихните да вдигнат предпазливо камъка. Те го сториха и аз погледнах надолу. Там цареше пълен мрак. Враговете навярно бяха осъзнали, че работата горе при нас трябва да е доста страшничка, и се бяха оттеглили, за да опитат да излязат от друго място. Тикнах една запалена факла в ръката на себида и му дадох още веднъж да разбере, че точно в посоченото време трябва да бъде отново тук, ако не иска да предизвика смъртта на своите другари и своята собствена. После го пуснах и го следвах с очи, докато светлината ставаше все по-малка и по-малка и накрая се изгуби като точка. След това затворихме отверстието и се приготвихме да чакаме.
В никой случай не беше в намерението ни да опушим враговете, ако шейхът се възпротивеше да се предаде. За да постигнем целта си, имаше и други средства. Но нищо не вредеше да им вдъхнем малко страх. С това само щеше да се повиши готовността им да изпълнят изискването ни, а пък и… печелехме време. Последното обстоятелство за мен беше особено важно, защото ми се искаше да съм свършил преди настъпване на утрото и да застана пред пашата с изпълнена задача.
Докато седях така, чакайки, едва сега стигнах истински до съзнанието колко рисковано е било начинанието от наша страна. Необходимо беше да се яви само някое дребно, непредвидено обстоятелство и цялата работа да се провали. Нещо повече, щях да бъда доволен, ако не вземеше обрат и доведеше до нашата гибел и гибелта на този, когото исках да закрилям. Сега също не бях спокоен. Какво щеше да стане, ако докато стояхме тук бездейни, враговете успееха да пробият при някой от двата изхода, пазени от малцина хаддедихни? Вярно, поради теснината на прохода можеха да пристъпят към атака само по двама, а и аз се надявах на бдителността на хаддедихните, но човек никога не знае!