Същата процедура бе приложена и на останалите. Хаддедихните скоро показаха такава сръчност, че «занаятът» бързо потръгна. Едва някой себид изкачваше най-горното стъпало и вече лежеше вързан при своите другари по неволя. Едва ли не ти доставяше удоволствие да гледаш как се появяват един след друг от дупката като от някаква неизчерпаема магическа кутия и тръгват после от ръка на ръка, докато стигнат местопредназначението си. Сега, след щастливия изход, хаддедихните възприемаха нещата откъм веселата страна. Закачки и шеги летяха насам-натам и контрастът между ухилените лица на победителите и потиснатите физиономии на победените беше пълен. За да не липсва необходимото осветление, в пръстените на зидовете бяха поставени факли, от които имаше в наличност голям куп.
Единственият от наша страна, който не участва в общото веселие, беше великият шериф. Сериозен, със скръстени на гърдите ръце, той стоеше странично до излаза на галерията и наблюдаваше оживената шетня. Може би едва сега стигаше до пълното разбиране за опасността, застрашавала него и семейството му, като обгръщаше с поглед дългите редици пленници, които полека-лека запълваха цялото сводесто помещение.
За мое съжаление констатирах, че наличната площ далеч нямаше да ни стигне за приемането на всички пленници. От една страна, не биваше да ги слагаме да лежат плътно един до друг, от друга страна, беше рисковано да ги настаняваме някъде другаде, примерно на двора, защото тогава трябваше да разделя моите хаддедихни. Освен това не ми се искаше да ги обременявам с хамалогията, свързана с мъкненето на отделните пленници нагоре по тясното, стръмно стълбище. За тая работа можеха да се погрижат и аскерите на пашата. Ето защо изпратих Омар Бен Садек при него с молбата да дойде, като доведе една дузина войници от гарнизона.
След десет минути той се появи, придружен от коменданта на крепостта. А след тях по стълбището се стече не една дузина, а целият гарнизон. Командващият ги бе мобилизирал по заповед на пашата. Как се учуди този, като видя каква нощна работа бяхме свършили, и какви очи облещиха аскерите, като разбраха за какво са повикани! Пашата беше удържал думата си и нито със сричка не беше дал гласност на хората си какво предстоеше да се свърши през нощта. Затова те бяха толкова учудени сега и с голямо въодушевление се заеха с възложената им задача. Вярно, никой от тях не беше допуснат до излаза на галерията, там беше полето на действие на хаддедихните. но работата сега потръгна два пъти по-бързо и гладко отколкото досега. Вече не беше необходимо да разделям моите хора. Те сега можеха, да се занимават само с посрещането и връзването на пленниците, а за аскерите оставаше тяхното отнасяне и пазенето им.
Забавна гледка предлагаше дебелият паша. Държеше се така, сякаш той е победителят и собственоръчно е надвил и вързал всеки отделен себид. Крачеше между редиците пленници, раздаваше тук и там крепки ритници и заплашваше злосторниците с най-страшни наказания. Ако султан Махмуд II не беше премахнал конската опашка, щях да кажа, че се държеше като паша с най-малко пет конски опашки. [119]
Оставих го да действа. След като бях сложил жребия на пленниците в неговите ръце, те вече не ме засягаха, а по-късно вероятно щеше да може да се говори с него, тези заплахи да не бъдат взети така сериозно.
От пристигането на аскерите едва ли беше минал повече от четвърт час, когато излезе последният себид, за да тръгне по пътя на останалите. И сега радостта на моите хаддедихни се прояви бурно. Ликуването им беше толкова голямо, че зарази и аскерите, които най-малко бяха допринесли за цялата работа. По-спокойно се държеше великият шериф. Но очите му влажно блестяха, когато дойде при мен и улови ръката ми.
— Ефенди, благодаря ти. Само тези думи каза, но от тона му долових толкова неизречени неща. Ето защо отговорих:
— Емир, не благодари на мен, а на Аллах, който ме изпрати за твое спасение! А ако искаш да ми доставиш радост, употреби влиянието си пашата да не осъди прекалено строго пленниците. Знаеш, че съм християнин и не мисля толкова лошо за бени себид, които са само подведени.