— Ефенди — отвърна емирът покъртен, — разбирам те и ще бъдеш доволен от мен.
Сега всичко при нас беше в най-добър порядък и аз намерих време да помисля за други неща, за които трябваше да се погрижа. Подбрах си пет хаддедихни и се отправих, след като се бях сбогувал с великия шериф, към прохода, за да навестя Халеф. Една безкрайно дълга редица от кремъклийки, пищови и ножове, лежащи по земята, маркираше пътя. Когато стигнахме при дървената врата, си позволих шегата малко да подкача Халеф. Заповядах на придружителите си да забарабанят с прикладите на кремъклийките по вратата. Отговорът беше един подигравателен кикот отвън. После се разнесе гласът на Халеф:
— Пак ли сте тук, плъхове и потомци на плъхове бащи? И какво търсите на това място? Ако в дупката не ви харесва, защо тогава се намърдахте, а? Или може би огладняхте? В такъв случай ви давам съвета да се плюскате един друг, ама почвайте полекичка отдолу, та да…
Сигурно щеше още дълго да дрънка, ако не бях го пресякъл на думата:
— Драги Халеф, не бих могъл все пак да се хапя с твоите хаддедихни, я. Опасявам се, че едва ли ще си ми благодарен за тая работа. Така че задръж добрия съвет за себе си и…
— Хамдулиллах, та това е гласът на моя сихди! Той самият е тук, значи всичко трябва да е минало добре. Махайте бързо гредите, за да може да излезе и взаимно да си разправим нашите геройски дела!
Чух да отместват тежките греди, а после вратата се отвори. Вън стояха десетина хаддедихни и ни посрещнаха с ликуване. Но преди да отговоря на въпросите, с които Халеф ме щурмува, поисках да ми направи доклад. Когато разказа как близо три часа лежали зад каменните развалини и вече гинели от нетърпение, додето най-после, най-после тайната врата се отворила, аз го прекъснах:
— Извинявай, Халеф, че ви накарах толкова дълго да чакате, но и при най-добра воля не можех да дойда по-рано, за да пусна бени себид да влязат.
— Как… ка… ка… какво? Ти… ти си им отворил? Да ме будалосваш ли искаш?
— През ум не ми минава.
— Но къде всъщност остана Гхани?
— Беше възпрепятстван да дойде, тъй като внезапно бе сполетян от фалудж ел а’дха. [120]
Ето защо ме помоли вместо него да отворя вратата на неговите съюзници.
— Аллах, Аллах! Сега те разбирам. Сигурно ти си бил този, който е причинил на Гхани тая парализа на крайниците. Ама другото схващам толкова по-малко. Бени себид би трябвало веднага да забележат, че не си техният съюзник, когото със сигурност са очаквали да видят, и да те пречукат на място.
— Не съвсем! Както виждаш, все още съм малко жив. С други думи, те ме сметнаха за Гхани.
— Машаллах! Как е възможно? И как са имали наглостта, теб, прочутия Кара Бен Немзи ефенди, да сбъркат с оня мискинин? За тая работа заслужават един здрав даяк. И на мен много ми се ще да покажа с помощта на моя курбач на тия диванета, от първия до последния, каква голяма разлика има между теб и фалшивия Гхани или по-точно между истинския Гхани и действителния Кара Бен Немзи. И какви очи облещи шейхът, неговият зет, като разбра какво смехотворно объркване е направил на хора, неподлежащи на никакво объркване?
— Почти толкова големи, каквито ти направи преди малко, скъпи Халеф, когато ти казах, че аз съм посрещнал бени себид.
— Хесаре (Жалко), много жалко, че не присъствах! Защо всъщност уреди нещата така, че на мен да се падне по-малко разнообразната част от работата?
— Успокой се, скъпи Халеф, в замяна на това твоята част беше най-важната. Защото за мен щеше да бъде невъзможно да пленя враговете, ако ти и Кара Бен Халеф не бяхте се явили с отделенията си толкова точно на мястото.
Лицето на честолюбивия хаджи, което напоследък беше малко потъмняло, грейна из един път отново и той извика с видимо облекчение:
— Сериозно ли го казваш, наистина ли сериозно? Щом ти го рече, трябва да го вярвам, ама ще ти призная, че през всичките тия часове се чувствах като някое куцо ’асфур [121] пред голям куп хубуб [122], което е принудено търпеливо да гледа как другарите му кълват зърно подир зърно, без да му оставят накрая макар и само едно-едничко.
— Какво ти дойде на ума? Как можеш да сравняваш себе си, прочутия шейх на хаддедихните, с едно врабче? И кои са всъщност другите, които са ти изкълвали зърната? Не са ли твоите хаддедихни? И не се ли пада цялата слава на днешния ден на тях и следователно също на теб, техния шейх?
— На’ам, хакадза! (Да, така е!) — извика той, сега вече съвсем удовлетворен. — Твоите приказки ухаят на балсам, а думите ти капят като мед в душата на твоя приятел. Ние сме победители, изцяло само ние, хаддедихните от прославеното племе шаммар! Нашите деца ще възпяват геройските ни дела, а децата на нашите деца ще живеят до стотно коляно от спомена за нашите несравними славни дела и нашата славна несравнимост. Аз ще…