Гхани трябва да бе свикнал прислугата си на незабавно подчинение, защото след няма и пет минути те бяха на мястото, седем души на брой. Разпоредих им да вървят зад коня ми и тайно дадох знак на хаддедихна да ги държи под око. После отново потеглихме и при ъгъла на къщата на Гхани завихме по пътя, водещ към цитаделата. След около петстотин крачки той излезе на шосето, което в удобен зиг-заг стигаше до крепостта. Първият пост ококори очи, като видя да се задава дългата колона животни, но ни пропусна, когато казах паролата. Но слугите на Гхани също облещиха очи. Сигурно се учудиха немалко, че на пост стоеше аскер в турска униформа, а не бедуин, както навярно бяха очаквали. Добре забелязах, че много им се щеше да ме питат нещо, но явно не посмяха. Неспокойствието им нарасна, когато минахме край втория и третия пост, и се превърна в ням ужас, когато стигнахме в големия двор на крепостта. Той гъмжеше от аскери, дейно щъкащи насам-натам. Но аз не им оставих време да се осъзнаят от ужаса, а дадох заповед на услужливо побързалите насам аскери да ги вземат под стража.
Сега на двора на крепостта се разви оживена шетня. Животните дълго време не бяха получавали вода и трябваше да бъдат напоени. Не е трудно да си представи човек, че при големия им брой това бе тежка задача. Но трябва да кажа, че аскерите, изпаднали във възторг от очаквания дял на плячката, работеха както навярно рядко в живота си. Знаех, че работата се намира в добри ръце, и поех бавно през различните дворове на крепостта към най-задната част, за да видя как стоят там нещата. Първият, когото срещнах, беше пашата.
— Машаллах, ефенди, ето те отново тук! И — Аллах акбар! — какъв великолепен кон яздиш само! Трябва внимателно да го огледам!
Тръгна бавно около животното с възхитения поглед на познавач. И очите му хвърляха искри на алчност, когато попита:
— Откъде имаш тоя ат?
Беше ясно, че жребецът го боде в очите и много му се иска да го има в своята конюшня. Но аз се престорих, че не съм го забелязал. Всеки друг можеше да получи жребеца, само не и пашата, който в цялата драма беше играл ролята на безучастен зрител. Ето защо отговорих:
— Хазретин, плячкосах го от себид, заедно с триста камили и сто коня, които стоят в предния двор на крепостта.
— Аллах керим, триста камили, казваш, и сто коня? В такъв случай трябва незабавно да отида там! Извини ме, ефенди!
И се отдалечи с бързина, на каквато при неговата пълнота изобщо не го бях считал способен.
В задната част на крепостта също беше оживено. Бени себид биваха отнасяни от аскерите в предназначените за настаняване на пленници каземати. Човек може да си представи с какви чувства приемаха загубата на свободата си свикналите на волния пустинен въздух бедуини, които в най-благоприятния случай трябваше да очакват един продължителен арест в някой тесен зандан. Така че пренасянето им не ставаше така спокойно и безшумно, както пленяването, осъществено под въздействието на парализиращ ужас. Понякога до ушите ми достигаше тежко проклятие, прецедено между стиснати зъби.
Стигнах своята цел — сводестото помещение, в което бе извършено пленяването, точно навреме, за да видя как последните себид бяха изнесени от подземието. Тук командваше Халеф. Поисках доклад от него. Междувременно не беше се случило нищо. Пленниците общо взето проявяваха покорност, а великият шериф се бе прибрал вкъщи, тъй като тук вече нямаше работа за него. Когато хаджията свърши, аз го осведомих накратко как се бяхме справили при Джебел Омар. Той също беше запленен от неджийския жребец и когато приключих, каза:
— Сихди, тоя жребец е равностоен на нашите расови коне! Аллах, чудесно ще е, ако мога да го задържа като признание за нашите безпримерни заслуги. Той е раджи пак, най-чиста кръв, и хаддедихните биха могли с него и своите кобили да отгледат кръстоска, с която още повече да превъзхождат другите племена от Джезирех. Мислиш ли, че…
Трябваше да прекъсне своята реч. Току-що бяха извадени от подземието на дневна светлина последните пленници, сред които се намираха също Ахмед Гхалиб и Гхани. Погледът на шейха падна върху белия жребец. Забелязах как тъмна червенина заля лицето му. Започна да тегли и дърпа въжетата си, а очите му сякаш се канеха да изскочат от орбитите, когато изрева с предрезгавял глас:
— Син на куче! Ти яздиш моя жребец, моя азрак [123], който ми е по-скъп от живота. Откъде го имаш, проклет апаш?
Погледнах го ухилено в разкривеното от бяс лице и отвърнах спокойно:
— Шейх, въздържай се! За толкова глупави ли ни смяташ, че да не можем да намерим животните ви? Или трябваше да ги оставим да си стоят в клисурата на Джебел Омар?