– Което да си е само за него – довърши Серафина.
Сякаш се виждаха за пръв път.
– Аз съм така с Клио – каза тя.
– Клио?
– Морската ми кобила. Не ми е позволено да излизам на езда сама, нали съм принцеса и така нататък. Ако искам да изляза, трябва да ме придружават стражи. Но винаги успявам да им се изплъзна и за няколко секунди с Клио сме сами. Чувам само звука от перките ù, докато бият по водата. Ако покрай нас мине ято делфини, ги виждам сама. Ако мине кит, само аз чувам песента му – тя се усмихна тъжно. – Разбира се, ако падна от Клио и си счупя врата, пак ще съм сама.
Когато тя замлъкна, Махди взе ръката ù и сложи малкия октопод в нея.
– За теб – каза той.
Няколко вечери по-късно тя отново усети как той взема ръката ù в своята, този път в мрака, докато гледаха подводна заря в негова чест. Беше я погледнал, питайки я с тъмните си очи дали има нещо против. Тя също с очи му бе отговорила, че няма. И после, една вечер, докато играеха на криеница с Дезидерио, Нийла, Язид и младите придворни, той изведнъж я дръпна във вътрешността на развалините на палата.
– Открих те – каза той, докато се носеха във водата.
– Не, Махди, не се прави така. Не играете ли на криеница в Матали? Не е твой ред, Дезидерио брои – заобяснява тя и се озърна за брат си.
– Не говоря за играта – отвърна той. – Аз те открих, Серафина. Ти си единственото нещо. Единственото нещо, което е само мое.
После я беше притеглил към себе си и я бе целунал.
Колко прекрасна бе тази целувка. Бавна и сладка. Серафина въздъхна, докато я изживяваше отново. После силно се изчерви, когато се сети, че и Таласа гледа кървавата песен.
В дните след тази първа целувка последваха още. Откраднати целувки зад някоя колона в двореца или в конюшните. Водеха дълги разговори, когато успееха да се измъкнат от придворните, и си разменяха усмивки и погледи, когато бяха сред други хора. И после, когато дойде моментът Махди да отпътува от Миромара за дома си, той беше подарил на Серафина пръстен. Не беше златен, не беше скъпоценност от съкровищницата на Матали. Беше просто пръстен със сърце в средата, целият издялан от бяла мидена черупка. Беше го направил сам за нея, в стаята си, през нощта. Докато официално си вземаха сбогом пред целия двор, той се бе навел да целуне ръката ù. Докато я държеше, беше успял да сложи пръстена на пръста ù.
– Моят избор – бе прошепнал. – Моят. Не техният. Мога само да се надявам, че и аз съм твоят избор.
В този момент кървавата песен се завихри в спирала и избледня.
Таласа погледна Серафина.
– И ти се чудиш дали те обича, така ли, глупава русалке? – запита тя.
– Преди не се чудех, учителко – отвърна Серафина. Разказа на Таласа за личните раковини, които ù беше пращал Махди, и за това как изведнъж бяха спрели да пристигат.
– От миналата година досега са дошли само няколко официални послания. Нищо друго. А сега... – гласът ù изтъня.
Таласа наклони глава.
– А сега? – повтори тя.
– А сега, изглежда, се е превърнал в съвсем различен мъж от този, в когото се влюбих. Много приливен, с дълга коса и обица, според Тавия. И с приятелка, според Лучия – каза Серафина тъжно.
– Лучия би казала всичко, за да те разстрои. Знаеш го. Нищо не би ù доставило по-голямо удоволствие от това да те види как се проваляш днес. Точно затова трябва да триумфираш. Ела, да поработим над онези трели и над...
Прекъсна ги звукът от рязкото отваряне на врата.
– Серафиииииииина! – пропя един глас.
Серафина се извърна, стресната. През вратата изплува русалка, облечена в жълто сари. Лъскавата ù черна коса стигаше чак до плавника ù. Кожата ù грееше в бледосиньо. От двете ù страни плуваха прислужници, които се олюляваха под тежестта на позлатени кутии, огромни мидени черупки, вързани с панделка, и кесии от прозрачен воал.
– Велика Нерия, какво... – започна да казва Таласа.
Но Серафина веднага бе познала русалката.
– Нийлааааа! – извика тя, за миг забравила всичките си грижи от радост, че вижда най-добрата си приятелка.
– Захаросано сюнгерче! Не мога да повярвам!!! – възкликна Нийла. – Ако знаеш само колко подаръци съм ти донесла!
Двете русалки заплуваха една към друга и се прегърнаха. Завъртяха се във водата и избухнаха в смях. Сега Нийла беше яркосиня. Тя беше биолуминесцентна, като рибата фенер или фосфоресцентната сепия. От кожата ù се излъчваше тайнствена светлина, когато беше развълнувана или когато наблизо имаше друга биолуминесцентна русалка или животно.