– Голяма си работа, Махди – каза тя гневно. – Ние сме гости на Меровингите, поканени сме тук за годежа ти, бих добавила, а ти хукваш да плуваш с пасажите?
– Не сме плували с пасажите. По-скоро, ъъ, давехме мъката си – каза Яз. – Последната нощ на Махди като свободен мъж. Нали ме разбираш?
Нийла вдигна ръце.
– Млъкни. Веднага – заповяда.
После се обърна към братовчед си, прокара пръст по следата от червило на бузата му и му го показа.
– Давили сте мъката си, а?
Махди прояви достатъчно разум да се изчерви.
– Нийла – каза Серафина съвсем тихо. – Аз трябва... трябва да се връщам.
Нийла обаче не я чу. Пак се беше нахвърлила на брат си.
Докато те спореха, Махди доплува до Серафина.
– Ей, Сера... – започна.
– Съжалявам, Махди, но трябва да тръгвам – прекъсна го Серафина.
– Не, почакай. Моля те. Съжалявам за всичко това. Наистина. Не това е начинът, по който си представях срещата ни. Знам как изглежда, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат – каза той.
Серафина се усмихна тъжно.
– Явно същото важи и за момчетата.
Махди се сви от думите ù.
– Серафина – започна пак. – Ти нямаш представа...
– Кой си ти всъщност – каза тя. – Не те познавам, Махди. Вече не.
– Серафина! – извика Язид. – Ела ми помогни, русалке! Кажи на Нийла Цунамито да ме остави на мира. Просто излязохме за малко и отидохме в Корсаря. Свиреха „Мъртви бирници“. Те са ми любимата група. И на Махди също. Трябваше да отидем. Иначе щяхме да сме абсолютно СЧСП.
– СЧСП? – повтори Серафина.
– Скапани, че сме пропуснали – обясни Яз.
– Не го насърчавай, Сера. Мисли си, че е много сухоземен с тъпата си имитация на гогски жаргон – каза Нийла.
– Започнахме да танцуваме, после някакви глупави русалки взеха, че разпознаха Махди, и откачиха. Изрисуваха ни целите с червило. После някакви авантюристи ни казаха, че в Серулия има целонощно уейв-парти, така че се върнахме – разказа Яз. – Това е всичко, кълна се!
– Целонощно уейв-парти в развалините на двореца, така ли? – попита Нийла. – Ти сериозно ли очакваш да ти повярваме? Това е национален паметник!
– Ама ние в развалините ли сме? Трябваше да сме в Коледжио – рече Язид. После хвърли поглед на Махди. – Голям си навигатор, а?
Яз лъжеше, та пушек се вдигаше. Нийла беше сигурна. Опитваше се да скрие какво всъщност бяха правили навън.
– Вижте, наистина трябва да тръгвам – каза Серафина. Беше експерт в прикриването на чувствата си, но в този момент ù бе трудно да се преструва.
– Чакай, Сера – повика я Махди. Изглеждаше отчаян. – Съжалявам. Наранена си, разбирам...
– О, не. Съвсем добре се чувствам, Ваша Светлост – каза Серафина, преглъщайки сълзите си.
Махди поклати глава.
– Ваша Светлост? Ей, Сера, това съм аз.
– Предполагам – меко каза Серафина. – Предполагам, че придворните са били прави – тя поклати глава. – Не се тревожи, Махди. Добре съм. Щях да бъда наранена... само ако ме интересуваше.
Девет
– Добро утро, Ваша Светлост!
– Добро утро, принцесо!
– Приемете най-добрите ни пожелания в този щастлив ден, Ваше Височество!
В тронната зала придворните се кланяха и усмихваха на Серафина, а тя им благодареше и приемаше пожеланията им подобаващо, но сълзите в очите ù бяха на ръба да прелеят. Бе отдала сърцето си на Махди, а той се беше оказал съвсем различен от това, което тя мислеше за него. Беше лекомислен и жесток и тя не искаше да го вижда никога повече.
Плуваше забързано към заседателната зала на майка си, където се решаваха държавните дела. Трябваше да ù разкаже какво се бе случило. Серафина знаеше, че годежът ù е държавна работа, но не се съмняваше, че при тези обстоятелства, през четиридесет и първи век, някой би настоял да се врече на някого като Махди.
Когато стигна до заседателната зала, стражите ù се поклониха и отвориха огромните врати. Три от четирите стени на стаята бяха покрити от тавана до пода с блестящ седеф. Украсяваха ги високи пана с мозайка – изящна комбинация от парченца кехлибар, кварц, лазурит и малахит, които изобразяваха владетелите на кралството. От тавана висяха двадесет огромни стъклени сфери полилеи. Всеки от тях беше с диаметър от почти два метра и половина и бе пълен с хиляди магмени сфери. В дъното на стаята, върху аметистов подиум стоеше един-единствен златен трон във формата на морско ветрило. Стената зад него бе покрита със скъпо огледално стъкло.
В залата нямаше никого, което значеше, че Изабела работи в личния си кабинет. Серафина се зарадва. Може би щеше да успее да се види с майка си насаме поне за пет минути.