– Ще поговоря с нея след церемонията. Ще ù обясня – каза Махди.
Нийла завъртя очи.
– О, Махди, каква чудесна идея! Забрави някой да го каже.
– Трябва ли да ви разделя като малки деца? Церемонията започва след малко! – изсъска императрица Ахади.
Нийла, Язид, Махди и останалите от маталийската делегация бяха настанени в кралската ложа в Колизея, който представляваше огромен каменен амфитеатър под открита вода, построен по времето на Мероу. Изабела и Билаал седяха един до друг най-отпред в ложата на два сребърни трона.
Кралицата бе ослепителна със златната си корона, обсипана със скъпоценности, а черните ù коси бяха прибрани в кок на тила. Носеше церемониален нагръдник от блестящи сини охлювни черупки, а под него се вееха ефирни поли от индиговосиня морска коприна. Император Билаал грееше в жълт жакет с висока яка и яркорозов тюрбан, обшит с перли и изумруди, с рубин с размерите на топка за кабалабонг в средата.
Бащата на Серафина, принцът консорт Бастиаан, и чичо ù, принцът от кръвта Валерио, седяха зад Изабела. В Миромара нямаше крал. Кралицата беше едноличният владетел. Мъжете можеха да са или принцове от кръвта, ако бяха синове на кралицата, или принцове консорти, ако се оженеха за кралица.
Пред всички тях, на един каменен подиум, стоеше обръч от ковано злато, инкрустиран с перли, изумруди и червени корали – короната на Мероу. Тя беше древна и безценна, свят символ на хилядолетното управление на династията на Меровингите.
Императрицата и престолонаследникът седяха зад Билаал, Нийла и Язид бяха зад тях. Веднага зад кралската ложа бяха настанени маговете на Миромара – Таласа, канта мага, пазителката на магията, и Фосегрим, либер магът, пазителят на знанието. С тях бяха и могъщите дукеси на кралството. Нийла позна Порция Волнеро. Знаеше, че чичото на Серафина някога е бил влюбен в нея. Сега виждаше защо: Порция, облечена в кралски пурпур и с разпусната кестенява коса, изглеждаше зашеметяващо. Лучия Волнеро също беше там и привличаше погледите с бляскава сребриста рокля. Зад дукесите седяха останалите членове на двора: стотици благородници, министри и съветници, всички с официалните одежди на поста си. Тази част от Колизея представляваше пищна демонстрация на власт и богатство.
– Къде е Сера? – прошепна Язид.
– Още не е влязла в Колизея. Еничарите ще я доведат за кръвопускането, първото изпитание – отвърна Нийла.
Тя погледна нагоре. По цялата дължина на амфитеатъра нощните течения развяваха флаговете на Миромара и Матали – кораловата клонка на Миромара и изправеният дракон със сребристото яйце на Матали. Тя знаеше, че драконът на флага е от смъртоносния вид устосекач и че яйцата му всъщност са грозни и кафяви. Явно създателят на флага бе преценил, че истинските яйца изглеждат твърде грозно и беше решил да ги направи сребристосини.
В целия Колизей нямаше свободно място, а водата бе изпълнена с напрежение и очакване. Нажежена до бяло магма разпръскваше мрака. Тя вреше и кипеше в стъклени сфери, поставени в кръгли половини от мидени черупки на издадени поставки по стените на амфитеатъра. За да се направят тези лампи, магмата се извличаше от дълбоки подземни жили под Северно море. Това правеха гоблини миньори, сприхавите фойеркумпели9 – едно от коболдските10 племена. Те пречистваха лавата, правеха я по-светла и после я изливаха в стъкло, достатъчно здраво да устои на смъртоносната ù температура. Стъклото правеше друго гоблинско племе – стъклодухачите хьолерблезери, които не бяха по-дружелюбни от миньорите.
Нийла разглеждаше лицата на присъстващите в меката светлина на магмените лампи. Много от тях бяха развълнувани. Други изглеждаха нервни, дори изплашени. „И има защо“, помисли си тя. Поколения наред млади русалки бяха коронясвани като наследници на миромарския трон в този амфитеатър, но други – самозванки, бяха застигани от мъчителна смърт. Очите ù пробягаха по тежката желязна решетка, която покриваше огромна дупка в земята в центъра на Колизея. Около нея стояха двадесет едри миромарци, облечени с брони и с щитове в ръце. Ледените пръсти на страха стиснаха сърцето на Нийла, когато се опита да си представи създанието, което се спотайваше в дупката.
„Серафина сигурно е ужасена“, помисли си тя. „Права е, това е варварска церемония.“ Трудно беше да си представиш, че такъв културен, фин народ като миромарците спазва подобни отблъскващи ритуали.
– Започва! – възкликна Язид. – Чувам музика! Виж, Нийла!
Той посочи към една арка в далечния край на Колизея. Публиката замлъкна, когато един едър, величествен мъж се плъзна под нея. Той се движеше с царствени движения, а полите на червената му роба се вееха зад него. Главата му бе украсена с тюрбан в същия цвят, увенчан с рог на нарвал. От колана му висеше ятаган със златна дръжка, обсипана със скъпоценни камъни.