Нийла знаеше, че това е мехтербашията, водачът на еничарите – личната стража на Изабела. Тези безпощадни бойци от водите край Южна Турция носеха брони от сини рачешки черупки, с еполети от черепи на орли рибари. Главите им бяха скрити под бронзови шлемове, украсени със зъби на косатка.
Еничарите последваха предводителя си през арката в стегнати редици. Някои от тях свиреха на бору – дълги, тънки тромпети. Други свиреха на давул – басови барабани, направени от гигантски мидени черупки. Останалите пееха за смелостта на кралицата с дълбоки, тътнещи гласове. Този тътен беше изключително впечатляващ. Целта му беше да ужасява враговете на Миромара. Нийла си помисли, че действа безотказно.
Двадесет редици еничари минаха под арката и влязоха в Колизея. Зад тях се появи съвсем различна фигура.
– О, Сера изглежда направо вълшебно! – прошепна Нийла.
– Толкова е ослепителна, че ми изтекоха очите – изкоментира Язид.
Махди се взираше в нея безмълвно.
Серафина беше седнала настрани върху грациозен сив морски кон. Беше облечена със семпла бледозелена рокля. Цветът, традиционен за русалките булки, символизираше връзката ù с народа ù, бъдещия ù съпруг и морето. Над роклята имаше изящна брокатена мантия в същия дълбок зелен цвят като очите ù. Беше богато избродирана с меден конец и обшита с червени корали, перли и изумруди – скъпоценните камъни по короната на Мероу. Медночервената ù коса се виеше около лицето ù. На главата си не носеше никакви украшения. Лицето ù, с високи, ясно изразени скули, изглеждаше елегантно и изящно. „Очите я правят истински красива“, помисли си Нийла. В тях блестяха интелигентност и чувство за хумор, понякога потъмняваха от съмнения, а в дълбините им искреше любов. Нищо че тя толкова се опитваше да скрие това.
В момента, в който я видяха, всички миромарци се изправиха и я приветстваха с викове и ръкопляскания. Шумът се издигна над амфитеатъра като буря. Серафина, с подходящо за случая тържествено изражение, продължи да гледа право напред.
Мехтербашията стигна до основата на кралската ложа и спря. Войниците му, със Серафина между тях, го последваха. Той удари с юмрук по гърдите си и протегна ръка в поздрав към кралицата си. Жестът изразяваше и любов, и уважение. В пълна хармония петстотинте еничари повториха движенията му. Изабела също се удари с юмрук по гърдите и поздрави личната си армия. Публиката отново избухна в аплодисменти. Еничарите, които свиреха на бору, силно надуха инструментите си.
Кобилата на Серафина не хареса шума. Заудря по водата с предните си копита и размаха опашка. Очите ù – жълти, с отвесни като на змия зеници, се стрелкаха нервно.
Докато Серафина я успокояваше, мехтербашията се обърна към войниците и вдигна ятагана си. Спусна го надолу, сякаш разрязваше водата. Еничарите заплуваха напред, разделяйки се на две части – едните поеха надясно, другите – наляво. Когато се разположиха по целия диаметър на амфитеатъра, мехтербашията прибра ятагана си, заплува към Серафина и ù помогна да слезе от коня. Тя свали мантията си и му я подаде. Щеше да се изправи пред Алития само по рокля, която щеше да се превърне или в одежди за коронацията ù, или в саван.
Мехтербашията ù подаде ятагана, след това отведе коня. Серафина остана сама в центъра на амфитеатъра. Когато виковете и ръкоплясканията замряха, тя заговори. Гласът ù закънтя по древните каменни стени.
– Граждани на Миромара, уважаеми гости, светлейша кралице, днес заставам пред вас, за да обявя, че съм от кръвта на Мероу, нейна дъщеря и наследница на миромарския трон.
Изабела, царствена на трона си, заговори след нея:
– Обични поданици, ние, морските хора, сме народ, роден от разрухата. Краят на Атлантида сложи началото на нашето съществуване. Оцеляваме вече четири хиляди години. От четири хиляди години Меровингите управляват Миромара. Грижим се да сте в безопасност, работим неуморно, за да процъфтявате. Като наследници на онази, която е създала всички нас, ние сме се врекли, със сърце и душа, с клетва и кръв, да продължим управлението ù. Давам ви единствената си дъщеря, рожба на тялото и сърцето ми, но не мога да ви дам наследница. Само Алития може да направи това. Какво ще кажете, добри хора?
Миромарците отново избухнаха в аплодисменти.
Избела си пое дълбоко дъх. Гърбът ù беше изправен, изражението – спокойно. Нийла обаче виждаше как треперят ръцете ù.
– Пуснете анарахната11! – заповяда тя.