– Какво става? – прошепна Язид.
– Това е кръвопускането, първото изпитание от докими – обясни Нийла. – Сега ще разберем дали Серафина наистина е пряка наследница на Мероу.
– А ако не е? – попита Язид.
– Не го казвай, Яз – помоли Махди. – Даже не го помисляй.
Нийла го изгледа и видя, че е стиснал ръце в юмруци.
Двадесетимата мъже, които стояха около решетката в земята, се раздвижиха. През яки железни халки в предната част на решетката бяха прокарани дебели вериги. Мъжете вдигнаха веригите и задърпаха. Малко по малко решетката започна да се вдига. Накрая се обърна на пантите си и падна назад върху каменния под. Изминаха няколко секунди, които се превърнаха в минути. Нищо не се случваше. Миромарците, неспокойни и напрегнати, зашушукаха. Неколцина – или много смели, или много глупави – започнаха да призовават анарахната по име.
– Кого викат? – запита Язид. – Какво има в дупката?
Нийла беше проучила церемонията докими. Наведе се към него, за да му разкаже това, което знаеше.
– Когато Мероу остаряла и смъртта ù наближила – започна тя, – поискала да направи така щото да е сигурно, че само нейните наследници ще управляват Миромара. Помолила богинята на морето Нерия и богът на огъня Белогрим да направят създание от бронз.
– Стига де, Нийлс. Това го знам. Не съм тъп.
– Това е много спорно твърдение – заяви Нийла. – Докато фойеркумпелите топели метала за създанието, Нерия довела умиращата Мероу в ковачницата им. Веднага щом бронзът бил разтопен, тя срязала дланта на Мероу и я задържала над казана, така че създанието да носи кръвта ù във вените си и да може да различава кръвта на самозванците. Нерия изчакала гоблините да излеят формата и тя да се охлади, и сама вдъхнала живот на Алития.
– Леле – рече Язид.
– Аха – потвърди Нийла. Погледна Махди. Лицето му беше изгубило цвета си. Изглеждаше направо като болен.
И Язид го забеляза. Приведе се напред към него.
– Махди, сепия такава! Казах ти да стоиш настрана от рифовата бира снощи. Ще драйфаш ли? Искаш ли да ти дам тюрбана си?
– Нищо ми няма – каза Махди.
Никак не изглеждаше добре обаче. Изобщо, помисли си Нийла. Очите му бяха приковани в Серафина. Бе сложил ръка върху дръжката на ятагана си. Изглеждаше напрегнат, сякаш бе готов да скочи от мястото си всеки момент.
Изведнъж висок, металически рев разтърси амфитеатъра. Звучеше като дъно на кораб, което разрязват назъбени скали. От дупката се появи членест крак с остър като кинжал връх и силно удари камъните на пода. Последва го още един и още един. После изплува глава. Създанието съскаше, оголило закривени тридесетсантиметрови бивни. Докато то изпълзяваше от дупката си, от тълпата се понесе звук – наполовина от ужас, наполовина от изумление.
– Това не е възможно – заяви Язид. – Мах, виждаш ли каквото виждам аз? Защото ако не го виждаш, отивам в най-близката лудница веднага.
– Сера... не – промълви Махди.
Язид поклати глава.
– Не мога да повярвам, че това нещо е Ала... Ало...
– АлИтия – каза Нийла – На гръцки значи...
– Огромно, грозно, гадно чудовище паяк – довърши Язид.
– ... истина – каза Нийла.
Създанието се изправи на задните си крака, а предните размаха във водата. От върха на едната бивна падна капка кехлибареножълта отрова. Осем черни очи огледаха амфитеатъра и след това се спряха на плячката си.
– Ссссамоззззванка – изсъска паякът.
Към Серафина.
Единадесет
Quia Merrow decrevit.
„Но как“, питаше се Серафина отчаяно. „Как е могла да направи това? Как е могла да принуди всички свои наследници да минават през този ужас?“
Когато погледна нагоре към огромното създание с тяло, потъмняло от времето, Серафина не се усъмни и за миг, че ще припадне от ужас.
– Сссстрахуваш ссссе! Така и трябва. Кръвта ти е моя, сссамоззззванке... Косссстите ти сссса мои...
Алития затрополи към нея. Тялото ù се носеше ниско над земята, а страховитите ù черни очи проблясваха.
Серафина преглътна надигащия се в гърлото ù вик. В ума си чу гласа на Тавия, която ù бе разказала историята на една лъжлива контеса, която живяла преди стотици години. Контесата откраднала истинската принцеса веднага щом се родила и я заменила със своята новородена дъщеря, която била омагьосала да изглежда като принцесата. И кралицата, и всички останали в Миромара повярвали, че това наистина е престолонаследницата. Всички освен Алития. Тя впила бивните си в шията на русалката и я завлякла в леговището си. Тялото ù останало долу за вечни времена.