Беше толкова тихо, докато Серафина се покланяше, че да се беше изкашлял някой рак пустинник, щеше да се чуе.
„Прекалено е тихо“, помисли си тя и дъхът ù спря. „О, не. Изобщо не са го харесали“.
Тя вдигна глава и я обгърна силен, оглушителен шум. Радостен шум. Народът ù я приветстваше, дори по-силно, отколкото след кръвопускането. Бяха забравили официалностите и хвърляха шапки и шлемове от радост. Серафина се огледа за майка си. Изабела също ръкопляскаше. Усмихваше се. Очите ù грееха. На лицето ù нямаше и следа от разочарование, излъчваше единствено гордост.
Тя си припомни думите, които бе казала на чичо ù в кабинета. Серафина няма да подведе Миромара...
Докато морският народ викаше и пляскаше, сърцето на Серафина се изпълни с толкова много любов, че тя се уплаши да не се пръсне. Имаше чувството, че може да се понесе по водата, носена единствено от обичта на поданиците, и да се носи така завинаги.
Щеше да помни този момент много дълго, този златен, бляскав момент. Моментът, преди всичко да се промени.
Преди стрелата, тънка и черна, да профучи през водата и да се забие в гърдите на майка ù.
Тринадесет
Серафина замръзна.
Гърдите на майка ù се повдигаха и спускаха бързо, стрелата подскачаше с всеки дъх, който тя поемаше. Беше пробила нагръдника и бе проникнала дълбоко в лявата ù страна. Изабела допря пръсти до раната. Когато ги отдръпна, бяха поаленели. Видът на кръвта, кръвта по пръстите на майка ù, кръвта, която капеше по роклята ù, извади Серафина от транса ù.
– Мамо! – изкрещя тя и се стрелна към нея, но еничарите я изпревариха и я обградиха. Пазеха я от нападение, но ù пречеха да стигне до майка си.
– Пуснете ме! – развика се тя и се опита да се провре между тях.
Чуваше виковете на публиката, усещаше как се мятат телата във водата. Зрителите на церемонията бяха полудели от страх – блъскаха се и се удряха един в друг в опитите си да отплуват. Деца, разделени от родителите си в паниката, пищяха от ужас. Някой блъсна малко момиченце и то падна на земята. Друг неволно шибна с опашка момченце.
Видяла, че няма да може да се освободи от еничарите, Серафина притисна лице в пролуката между телата на двама от тях и успя да види майка си. Изабела все още се взираше в стрелата, пронизала тялото ù. Еничарите се опитваха да обградят и нея, както бяха обградили Серафина, но тя ядно им заповяда да я оставят и да отидат при Матали. С бързо, непоколебимо движение, тя издърпа стрелата от тялото си и я хвърли на земята. От раната бликна кръв, но по лицето на Изабела нямаше страх, само безкрайна ярост.
– Страхливец! – извика тя. Гласът ù се извиси над паническите викове на публиката. – Покажи се!
Тя заплува нагоре, над кралската ложа, описвайки кръгове, докато се издигаше все по-нависоко, а очите ù обхождаха Колизея в опит да открият стрелеца.
– Излез, сметоядецо! Довърши започнатото! Ето го сърцето ми! – викна тя и се удари с юмрук в гърдите.
Серафина се мяташе между телата на еничарите, очакваше всеки момент да се появи втора стрела и да прониже майка ù.
– Аз съм Изабела, владетел на Миромара! Няма да допусна да ме сплашва морска измет, която напада от сенките!
– Изабела, скрий се! – извика някой. Серафина познаваше този глас, това беше баща ù. Тя се огледа и успя да го види. Гледаше право нагоре.
– Не! – извика той.
Стрелна се от кралската ложа, приличен на медночервен куршум. След по-малко от миг вече бе над амфитеатъра – плуваше към облечения в черно мъж, който държеше зареден арбалет, поставяйки тялото си между пътя на стрелата и жена си.
Мъжът в черно, който едва се виждаше в тъмните води, стреля. Стрелата прониза гърдите на Бастиаан. Беше мъртъв, преди тялото му да падне на дъното.
– Татко! – изпищя Серафина. Задраска по броните на еничарите, опитвайки се да отиде при баща си, но кръгът им не се разкъса.
Друга група еничари, водени от Валерио, се събра около Изабела. Мехтербашията беше насочил трета група към кралската ложа, където те обградиха семейство Матали и придворните.
– Bakmak! Bakmak! – развика се мехтербашията. – Погледнете нагоре!
От тъмните води се спускаха още мъже в черно, стотици, яхнали морски коне и с арбалети в ръце. Започнаха да стрелят по кралската ложа и по хората от публиката. Еничарите се хвърлиха срещу тях, за да им попречат, но не можеха да надплуват арбалетите.