Лицето ù се изкриви от болка.
– Отляво... нещо не е наред.
– Не мърдай, мамо – каза Серафина. – Сега трябва да си почиваш. Искаш ли да си разменим местата само за тази вечер? Аз ще съм кралица, а ти – принцеса. Първата ми повеля като монарх е да си отидеш в леглото. Ще си вдигнеш перките нависоко, ще слушаш клюкарски раковини и ще ядеш кан-дживухута.
Изабела се опита да се усмихне.
– Нийла ли ги донесе?
– А също и чилауонди, бингбанги, джантишапти и зизита. Спалнята ми прилича на маталийска сладкарница.
Изабела се засмя, но смехът рязко се превърна в ужасяваща кашлица. От устните ù пръсна кръв. Тя изстена силно и очите ù се затвориха.
– Помогнете ù, моля ви! – прошепна Серафина на доктора.
Докторът обаче поклати глава.
– Почти нищо не мога да направя – призна той.
След няколко секунди Изабела отново отвори очи. Този път погледът ù не беше далечен, а съвсем съсредоточен и изострен. Тя стисна ръката на Серафина.
– Още си много млада, мила моя. Не успях да те подготвя както трябва. Има още толкова много да учиш – в гласа ù звънна нетърпение.
– Мамо, спри да говориш. Трябва да лежиш неподвижно – помоли Серафина.
– Няма... няма време – отвърна Изабела и с мъка си пое дъх. – Слушай... запомни какво ще ти кажа. Конт Бартоломео е най-мъдрият сред министрите ми. Валерио ще стане регент, разбира се, докато навършиш осемнадесет, а Бартоломео е единственият достатъчно силен сред министрите да постави чичо ти на място.
Изабела поспря, за да си поеме дъх, после продължи:
– На конт Орсино бих поверила живота си. Дръж под око Волнеро и Ди Ремора. Сега са верни, но може да започнат да действат срещу теб, ако видят изгода другаде.
– Мамо, спри! – извика Серафина. – Плашиш ме. Аз само се шегувах, като казах, че съм кралица!
– Сера, слушай ме! – гласът на Изабела заглъхваше. Серафина се наведе към нея, за да я чува. – Ако не успеем да отблъснем нападателите, трябва да стигнеш до подземията. После, ако успееш, трябва да стигнеш до Царно. До крепостта... – тя отново се закашля. Серафина изтри кръвта от устните ù с края на роклята си.
Валерио се приближи. Размени поглед с доктора.
– Изпратете да повикат канта мага – каза докторът.
Серафина знаеше какво значи това. Канта мага идваше, когато кралицата умираше, за да изпее древните заклинания, които щяха да освободят душата на русалката и да я върнат на морето.
– Не! – изкрещя тя. – Тя ще се оправи! Накарайте я да се оправи!
– Ваша Светлост – каза докторът, все така на Валерио, – трябва да изпратите за канта мага веднага.
Валерио отвори уста да заговори, но Серафина не чу думите му. Бяха удавени в непоносимо силен рев, звук толкова огромен, сякаш предизвестяваше края на света. Основите на двореца се разтресоха и разлюляха водата. Треморът отхвърли Серафина назад. Падна по гръб и няколко секунди не можа да се изправи. Лека-полека възстанови равновесието си. Тя се огледа, все още замаяна от падането, и видя как парче от източната стена на залата се откъртва и пада. Придворните се разпищяха и хукнаха към изхода. Някои не успяха да излязат и бяха премазани от падащите камъни.
Еничарите като един заплуваха към дупката с извадени оръжия.
– Ejderha! Ejderha! – развикаха се те.
„Не“, помисли Серафина. „Това е невъзможно.“
Тя се хвана за майчиния си трон и се изтегли нагоре.
Тогава го видя.
Ejderha.
И изпищя.
Петнадесет
Огромен черноноктест дракон, с глава колкото на косатка, провря муцуна през дупката, която беше направил в стената. Протегна едната си предна лапа към еничарите и посегна към тях с огромните си нокти.
Войниците се хвърлиха към чудовището, но сабите и заклинанията им бяха твърде слаби срещу дебелите бронирани люспи, които покриваха тялото му, бронзовата маска, която пазеше муцуната, и нашийника с шипове. Мъже с черни униформи и предпазни очила седяха на гърба на дракона в бронирана кабина и насочваха звяра с юзда и поводи.
Драконът отново удари стената с огромната си глава и откърти ново парче. Вече почти можеше да си провре цялата глава през дупката.
– Спрете го! Спрете го! – разнесоха се викове.
Ала нямаше как драконът да бъде спрян. Заседателната зала беше в центъра на двореца. Драконът вече бе срутил много по-дебели стени, за да стигне дотук. Една вътрешна стена не представляваше пречка. След секунди щеше да нахлуе в залата.