Легна настрани и наостри уши, опитвайки се да чуе колкото може повече, за да разбере къде се намира.
– ...по заповед на Трахо...
– ...няколко останали гнезда на съпротивата, но няма да издържат...
– ...да се намери принцът. Просто размахайте една-две сирени...
„Кои са тези хора?“ – чудеше се тя. – „Какво искат от мен?“ Не се наложи да се чуди дълго, защото скоро я дръпнаха да се изправи и после пак я натиснаха надолу. Този път да седне на стол.
– Принцесата, сър – каза някакъв глас.
– Свалете мрежата.
Няколко ръце издърпаха мрежата от нея. После махнаха белезниците и превръзката на очите, но не и желязната запушалка в устата ù. Тя се заоглежда внимателно, докато очите ù привикваха към светлината на магмените фенери. Беше още тъмно. „Сигурно наближава полунощ“, помисли си тя. Намираше се в добре обзаведена палатка. В центъра на помещението имаше широка маса, а в единия ъгъл – легло. Тук-там бяха сложени столове.
На един от тях седеше жена, очевидно в безсъзнание, с глава увиснала на гърдите. Серафина с ужас си даде сметка коя е тя.
Прекрасната сива коса на Таласа висеше около раменете ù. По лицето ù имаше синини. Държеше окованите си ръце свити до гърдите. Над тях се издигаше струйка кръв, която бликаше от парчето кост на мястото на левия ù палец. Серафина се опита да заплува към нея, но някой грубо я натисна към стола.
– Искаш ли да ù помогнеш? – запита невидим глас. Същият глас, който бе заповядал на другите да ù махнат мрежата.
Серафина потърси говорещия и видя един мъж да се носи над пода в един ъгъл. Носеше черната униформа на ондалинианските войници. Гъстата му кафява коса бе късо подстригана. Беше по-скоро дребен, а на лицето му бе изписана жестокост.
– Казвам се Маркус Трахо – каза той. – Ще ти махна запушалката. Ще ползваш гласа си само за да говориш. И само с мен. Ако се опиташ да използваш магия, твоята канта мага ще загуби и другия си палец. Разбираш ли?
Серафина го изгледа гневно, но не отговори.
Трахо извади кинжал от ножницата на хълбока си. С бързо, елегантно движение го заби в един от подлакътниците на стола, на който седеше Таласа.
– Попитах: разбираш ли?
Серафина бързо закима.
– Много добре.
Трахо извади ножа от дървото и заплува към нея. Вкара крайчеца на острието под връзката на запушалката и дръпна.
Серафина изплю запушалката.
– Какво сте ù направили? – извика.
– Не бях аз, принцесо. Самата канта мага е отговорна за загубата на палеца си – каза Трахо, докато прибираше кинжала си обратно в ножницата.
– За кого работиш? За Колфин ли?
– Ще стигнем и дотам – отвърна Трахо. – Била си призована, нали така?
– Призована ли? Бях доведена тук против волята си – каза Серафина разярено.
Тънка усмивка изкриви устните на Трахо.
– Много хитро, принцесо.
Серафина го изгледа презрително.
– Не се опитвам да хитрея. Опитвам се да получа отговори. Първо Колфин нарушава пермутавия. Сега напада Серулия, избива народа ни...
Ударът беше силен и толкова бърз, че завари Серафина напълно неподготвена. Главата ù се отметна назад. Зад очите ù избухна светлина. Прехапа устни, за да не изкрещи. Когато болката понамаля, тя изправи гръб и изплю кръв.
Трахо се наведе към нея, лицето му почти опря в нейното.
– Скъпа принцесо, не съм сигурен, че наистина разбираш – каза той. – Аз задавам въпросите. Ти им отговаряш.
За пръв път в живота си Серафина мислено благодари на придворните си за тежките уроци, които ù бяха дали. Сега щеше да приложи наученото. Прикри страха си зад спокойна маска и се насили да срещне погледа на Трахо.
– Не мога да отговоря на въпрос, който не разбирам – заяви тя. – Вие не сте ме призовавали, вие ме отвлякохте.
Трахо заплува към масата, върху която лежеше военна карта, изрисувана с мастило от сепия върху пергамент от водорасли. Той побутна миниатюрните войници по картата и изрецитира четири стиха:
Дъще на Мероу, спри да сънуваш.
В детски игри не ще веч да палуваш,
сънят ти умря, кошмарът дойде,
очи отвори, за да видиш добре.
Сърцето на Серафина заблъска в гърдите ù, но лицето ù остана неподвижно. Стиховете бяха от песента на йелите. „Но откъде ги знае той“, запита се тя. „Не е възможно.“ Тя беше разказала за кошмара само на майка си, а за песента не бе споменала никому.