Серафина не знаеше защо Трахо рецитира тези стихове, но един тих вътрешен глас ù прошепна да не му казва нищо.
– Време е да спрем да си играем игрички – каза той.
Взе една раковина от масата и я сложи на подлакътника на стола ù. Сера си даде сметка, че ще записва разпита ù.
– Йелите са те призовали, дъще на Мероу. Знаем, че е така. И ние чухме песента им. Знаем и че са призовали принцеса Нийла – онази, която носи светлината. В песента се споменават още четири русалки. Искаме да знаем кои са те. И искаме да знаем къде са талисманите.
Серафина се засмя невярващо. Реши да блъфира.
– Нямам представа за какво говориш.
– Армията ми унищожи Серулия, за да стигне до теб и маталийската принцеса. Готови сме да унищожим всеки град във всяко морско царство, за да се сдобием с талисманите. Ти можеш да предотвратиш всичко това.
– Ти си луд. Йелите не съществуват. Не са истински.
– Нима? Тогава защо самата ти протегна ръка към Вража, когато тя се появи в огледалото?
Сърцето на Серафина прескочи един удар. Откъде знаеше? Нямаше никого другиго в стаята, когато бе видяла вещицата и терагога с черните очи.
Трахо чакаше. Измина минута, после друга. Накрая той отново извади ножа си. Серафина се стегна. Нямаше да крещи. Той не можеше да ù отнеме куража и гордостта. Тя беше Серафина, принцеса на Миромара, а той беше морски боклук.
Когато Трахо заплува към нея, едно миниатюрно мехурче се понесе покрай лицето на Серафина. Пукна се почти безшумно до ухото ù.
Лъжи, дете мое.
Таласа бе дошла в съзнание, но не го бе показала. Беше направила заклинание бола. Магията ù беше толкова мощна, че не се налагаше да пее. Достатъчно беше да прошепне думите и да ги затвори в това мехурче.
– Кои са те? Къде живеят? Няма да питам трети път – предупреди я Трахо.
Серафина сведе поглед. Надяваше се да изглежда така, сякаш се бори със съвестта си, макар всъщност да се бореше с въображението си в опит да измисли четири имена.
– Мицуко... – прошепна.
– По-високо, моля. Говори в раковината.
– Мицуко Такахаши. От Широй Нами в Източно море. Алис Силнаопашка от Ято Треска в Атлантика. Наталия Коваленко от Волга. Лара Йонсдотир от Вилтур Сьо.
– Добре. Много добре – каза Трахо и закима. После вдигна раковината и се заслуша в нея, за да е сигурен, че всичко, казано от Серафина, е записано. После вдигна очи към русалката.
– А сега – попита той, – къде са скрити талисманите?
– Не зная къде са. Дори не знам какво са.
– Вража вещицата...
– ...не ми каза нищо – каза Серафина. Протегна ръце и разпери пръсти. – Давай. Отрежи ги. Когато свършиш, ще по-вторя това, което казах.
Трахо се замисли, после се обърна към двамата войници пред входа на палатката.
– Заведете ги и двете в затворническата палатка – заповяда.
„Хвана се“, помисли Серафина. Облекчението я заля като вълна.
– Пусни Таласа – каза тя. – Дадох ти каквото искаше. Казах ти каквото знам. Пусни я.
– Още не – рече Трахо. – Силите ù ще ни бъдат от полза. Твоите също, принцесо. Но вече е късно и трябва да си починете. Лека нощ. Приятни сънища.
Един войник подаде на Таласа парче плат, за да го увие около наранената си ръка, и я изведе от палатката. Друг поведе Серафина към изхода.
– Още нещо, принцесо.
Серафина спря. Обърна се.
Трахо се усмихна.
– Боговете да са ти на помощ, ако си ме излъгала.
Двадесет
Серафина се задърпа, щом видя нашийника.
Мяташе се, опитвайки се да се отскубне от стражите си, но един от тях я сграбчи за косата и дръпна главата ù назад, за да я обездвижи. Можеше единствено да мига с подивял поглед, докато друг страж ù сложи нашийника и го заключи с катинар. Както белезниците и запушалката за уста, така и нашийникът беше железен, а желязото отблъскваше магията. Докато беше с нашийника, не можеше да прави песен-заклинания.
Веднага щом войниците я пуснаха, тя отново се замята, вдигайки пясък от пода на палатката. Нашийникът беше груб и тежък, свързан с верига за дървен кол. Тя се наведе и се задърпа с всичка сила. Заудря кола с опашка. Опита се да го бутне с рамо. Единственото, което постигна, беше да се нарани.
– Спри, детето ми. Няма смисъл.
Серафина заплува към дървения кол. Таласа също беше прикована към него. Тя се взря в лицето на обичната си учителка, изранено от войниците. Погледна осакатената ù ръка, превързана с вече окървавен парцал.
– Учителко – запита тя с пресеклив глас, – защо? Защо ти причини това?