– Мисля, че не са човеците – каза Изабела. – Казах го и на брат ти. Само че са видели голям траулер във водите близо до Акуа Бела, затова той е уверен, че човеците са замесени. Според чичо ти зад нападенията стоят Ондалина и възнамеряват да нападнат и Серулия. Затова изпрати полковете, за да демонстрира силата ни на западната граница.
Новините бяха сериозни. Ондалина, царството на арктическите русалки, беше стар враг. Преди един век Ондалина беше обявила война на Миромара и я беше загубила. Оттогава бе затаила гняв срещу условията на мирния договор.
– Както знаеш, ондалианците нарушиха пермутавия4 преди три месеца – започна Изабела. – Чичо ти смята, че адмирал Колфин го е направил, за да попречи на годежа ти с маталийския престолонаследник и да им предложи дъщеря си Астрид вместо теб. Един съюз с Матали е точно толкова ценен за тях, колкото и за нас.
Серафина се притесни от непочтената природа на ондалианците, но беше и учудена и поласкана от факта, че майка ù обсъжда въпроса с нея.
– Може би ще е добре да отложим докими – предложи тя. – Вместо това можеш да свикаш Съвета на шестте води и да предупредите Ондалина. Император Билаал е вече тук. Остава само да призовеш президента на Атлантика, старейшината на Кин и кралицата на Пресноводието.
Тревогата, изписана по лицето на Изабела, се смени с нетърпение. Серафина усети, че е сбъркала.
– Докими не може да се отлага. Стабилността на кралството ни зависи от него. Луната е пълна, приливът е висок. Направени са всички приготовления. Едно отлагане може да се превърне в коз в ръцете на Колфин – обясни Изабела.
Серафина, с отчаяна надежда някога да види одобрение в очите на майка си, опита пак:
– А ако изпратим още един полк на западната граница? – попита тя. – Снощи слушах една раковина...
Наведе се и се разтършува из купчината до леглото си.
– Ето я, Размисли за отбраната. Казва, че демонстрацията на сила понякога е достатъчна да откаже врага и че...
Изабела я прекъсна:
– Няма да се научиш как се управлява кралство със слушане на раковини!
– Но, мамо, демонстрацията на сила е подействала при опафагите в Пустошта. Самата ти го каза преди пет минути!
– Да, така е, но там ситуацията е била напълно различна. Серулия не е била заплашена от нападение, така че Мероу е могла да си позволи да изпрати гериерите си в Пустошта. Надявам се, знаеш, Серафина, че столицата разполага с шест полка. От тях четири вече бяха изпратени на западната граница с Дезидерио. Ако изпратим още един, ще останем само с един тук.
– Да, но...
– Ами ако тези, които нападат селата ни, решат този път да нападнат Серулия и ние имаме само един полк гериери на разположение, за да защитим себе си и Матали?
– Но нали разполагаме и с твоята лична гвардия, еничарите? – запита Серафина с неуверен глас, който заглъхна заедно с надеждите ù да впечатли майка си с идея.
Изабела размаха ръка пренебрежително.
– И те са най-много хиляда. Не стигат за организирането на добра защита. Мисли, Серафина, мисли. Държавното управление е като игра на шах. Опасността идва от много посоки – от пешката, но и от царицата. Трябва да играеш с мисъл за цялата дъска, не само за една фигура – тя тъжно поклати глава. – Само след няколко часа ще бъдеш обявена за наследница на миромарския престол. Налага се да се научиш да мислиш!
– Аз мога да мисля! В името на боговете, мамо! Защо винаги ме притискаш така? – извика Серафина.
– Защото враговете ти ще те притискат хиляди пъти по-силно! – извика Изабела в отговор.
Между майка и дъщеря отново се възцари болезнено мълчание. Наруши го бясно тропане по вратата.
– Влез! – излая Изабела.
Вратите към стаята на Серафина се отвориха. Един от пажовете на Валерио се плъзна вътре. Поклони се на двете русалки, после се обърна към Изабела.
– Господарят Валерио ме изпрати да ви заведа в заседателната зала, Ваша Светлост.
– Защо?
– Пристигнаха известия за ново нападение.
Изабела сви длани в юмруци.
– Кажи на господаря си, че веднага идвам.
Пажът се поклони и отплува.
Серафина тръгна към майка си.
– Ще дойда с теб – каза тя.
Изабела поклати глава.
– Приготви се за довечера – каза тя рязко. – Всичко трябва да мине добре. Съюзът с Матали ни е жизнено необходим. Повече от всякога.
– Мамо, моля те...
Но беше закъсняла. Изабела беше отплувала от спалнята на Серафина.
Нямаше я.
Две
Очите на Серафина се напълниха със сълзи, когато вратите се затвориха зад Изабела, но тя ги преглътна.
Почти всеки разговор между нея и майка ù завършваше с неловко мълчание или разгорещена словесна престрелка. Беше свикнала. И все пак болеше.