– Серафина, излизай веднага! Таласа ще бъде тук всеки момент, а знаеш, че не обича да чака – извика Тавия.
– Идвам, Тавия! – извика в отговор Серафина и заплува към стаята си.
Серафина...
– Велика богиньо Нерия, казах, че идвам!
Дъще на Мероу, ти си избрана...
Серафина спря внезапно. Това не беше Тавия. Гласът не идваше от другата страна на вратите.
Идваше иззад нея.
– Кой е там? – извика тя и се завъртя бързо.
Краят е близо, часът ти настъпи...
– Джована, ти ли си? Донатела?
Никой не ù отговори.
Изведнъж рязко движение някъде отляво привлече погледа ù. Тя си пое дъх стреснато, но в следващия момент се успокои и се засмя. Беше огледалото ù. Вътре се разхождаше витрина.
Огледалото ù бе високо и много старо. Червеи бяха изгризали дупки в позлатената му рамка, а повърхността му бе изпъстрена с черни точици. Беше взето от потънал терагогски кораб. В него живееха призраци, витрини – душите на красивите, суетни човеци, които бяха прекарали твърде дълго време, любувайки се на отражението си в огледалото. То ги беше хванало в капан. Телата им бяха повехнали и мъртви, но душите им продължаваха да живеят, затворени от другата страна на стъклото завинаги.
В огледалото на Серафина живееха една графиня, прислужницата ù, един красив млад херцог, три куртизанки, един актьор и един архиепископ. Често ù говореха. Тъкмо сега беше мернала движението на графинята.
Серафина почука по рамката. Графинята повдигна пищните поли на роклята си и затича към нея. Спря на сантиметри от огледалната повърхност. Носеше висока бяла перука със сложна прическа. Лицето ù бе напудрено, а устните – начервени. Изглеждаше уплашена.
– При нас има някого, принцесо – прошепна тя и хвърли поглед през рамо. – Някой, чието място не е тук.
Видяха го едновременно – смътна фигура в далечината, тъмна и неподвижна. Серафина беше чувала, че огледалата са проходи във водата и че могат да се отварят, ако знаеш как. Само най-силните магьосници обаче можеха да плуват из сребристия им свят. Серафина не познаваше никого, който го бе правил. Дори Таласа. Докато с графинята гледаха фигурата, тя започна да се приближава към тях.
– Това не е витрина – изсъска графинята. – Щом е влязла тук, значи може и да излезе. Махай се от огледалото. Бързо!
Когато фигурата се приближи, Серафина видя, че това е речна русалка, с кафяво-сива опашка. Носеше наметало от пера на орел рибар. Яката от преплетени еленови рога се извисяваше зад главата ù. Косата ù бе сива, очите – пронизващи. Пееше заклинание.
Сипе се пясъкът, магията се разпростира,
стъпка по стъпка песента ни сила придобива...
Серафина познаваше този глас. Беше го чула в кошмара си. Това беше гласът на речната вещица Баба Вража.
Графинята беше казала на Серафина да се отдалечи, но тя не можеше да помръдне. Сякаш без замръзнала на място, с лице на няколко сантиметра от повърхността на огледалото, а сърцето ù биеше в гърлото.
Вража я повика с жест.
– Ела, дете мое – каза тя.
Серафина бавно вдигна ръка, като в транс. Тъкмо щеше да докосне огледалото, когато Вража внезапно спря да пее. Обърна се да погледне нещо. Нещо, което Серафина не можеше да види. Страх изпълни очите ù.
– Не! – извика тя. Тялото ù се изкриви, после се пръсна като стъкло. Стотина змиорки се загърчиха на мястото, където бе стояла вещицата, после се гмурнаха в течното сребро на огледалото.
След няколко секунди в огледалото се появи терагог и развълнува сребристата повърхност. Беше облечен с черен костюм. Косата му, толкова руса, че изглеждаше почти бяла, беше подстригана съвсем късо. Стоеше с рамо към Серафина, вперил поглед в последната от змиорките, докато останалите изчезваха в далечината. Тази бе по-бавна от останалите. Мъжът я сграбчи и я захапа. Създанието се загърчи в агония. Кръвта му се стичаше по брадичката на мъжа. Той погълна змиорката, после се обърна с лице към огледалото.
Ръцете на Серафина литнаха към устата ù. Очите на мъжа бяха напълно черни. Нямаше ириси, нямаше бяло, само плътен мрак.
Той се приближи към повърхността на огледалото и провря ръка през нея. Сера изпищя. Заплува назад, блъсна се в един стол и падна на пода. Ръката на мъжа се показа цялата, а после и рамото му. Започна да се показва и главата му, когато гласът на Тавия се извиси в стаята.