– Какво искаш? – извика Нийла.
– Искам си моя Григори!
– Моя Фьодор!
– Моя Александър!
– Момичета, имам си проблеми тук! – извика Серафина, а един от призраците отпра яката на туниката ù.
– Какво ще правим? – викна Нийла. – Не мога да ги откача от себе си!
– Meu Deus23! – чу се нов глас. – Ей сега го видях! С нея е!
И трите призрачни момичета замръзнаха.
– Какво? – попита първата.
– Видяла си го? – добави втората.
– С нея? – повтори третата.
Русалката, която беше проговорила – с тъмни очила, облечена в прасковено и с пираня на каишка, кимна мрачно. Кожата ù беше с топъл шоколадов цвят, а косите ù бяха сплетени на десетки лъскави плитки.
– Наистина. Кълна се. И я целуваше. И се смееха и двамата. На теб, querida24. Как ти беше името?
– Eлизабета!
– Илеана!
– Катерина!
– Ами да. Точно това име го чух да споменава. За теб говореха, mina25, със сигурност.
Трите призрака захвърлиха нещата, които бяха взели от русалките, и запищяха от ярост.
– Къде е той? – извикаха те в един глас.
Русалката посочи към устието на реката. – Натам. Веднага след последното село.
Призраците побягнаха.
– Tão louca26! – изкоментира русалката през смях, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. После каза:
– Аз съм Ава. Tudo bem, gatinhas27?
– Ами... още сме живи, мисля... – каза Линг. Обърна се към другите и поясни:
– Попита ни как сме. На португалски.
– Не съм сигурна – каза Нийла. Косата ù висеше пред лицето. – Какво беше това?
– Наричат се русалийки. Поне по тези места – обясни Ава. – Призраци на човешки момичета, които са скочили в реката, за да се удавят заради разбито сърце.
– Момин скок! – възкликна Серафина. – Един от знаците на Вража!
– Момин скок – повтори Ава, клатейки глава. – Maluca28! Явно реките са непреодолимо привлекателни за тъжните момичета. Просто не могат да не се хвърлят в тях. Много речни призраци съм виждала. Като витрини са, но са злобни. И в моята река ги има, в Амазонка. Но там ги наричаме другояче.
– Как ги наричате? – попита Нийла.
– Идиоти! – отвърна Ава и прихна. – Представяте ли си? Да се самоубиеш заради някакъв мъж? – тя направи гримаса. – Ekah! Não faz sentido!29 И не ми пука колко е хубав!
Другите също се засмяха. Серафина се представи, после Нийла и накрая Линг.
– А ти, mina? – попита Ава червенокосата русалка.
– Аз съм Бека. От Атлантика – отвърна тя. – Мерси за помощта.
Бека беше коленичила на дъното на реката, събираше си вещите и ги подреждаше спретнато в куфара си.
– Лошо са те порязали. Бузата ти кърви – отбеляза Линг. – Не мога да повярвам как успя сама да се биеш с всичките.
Бека се усмихна и сви рамене безгрижно.
– Само драскотина е – каза тя. – И по-лошо съм се наранявала.
– Смела си. Щеше да се биеш с тях цял ден – заяви Ава.
– Ако се беше наложило – да – призна Бека. После присви очи. – И те щяха да са по-зле от мен... накрая.
– Една с дух силен, непреклонен – каза Ава. – Усетих го в момента, в който те видях, mina.
Бека спря да прибира багажа си и вдигна поглед към Ава.
– Откъде знаеш тези думи? – попита тя.
Ава отвори уста да отговори, когато се чу силно щракване.
– Опита се да ме ухапе! – изписка Нийла. – Аз исках само да го погаля!
– Внимавай – предупреди я Ава. – Има много зъби и е невъзпитана.
– Какво точно правиш с пираня на каишка? – попита Нийла раздразнена.
– Това е рибата ми водач. Без нея съм заникъде. Нали така, Бебе? – каза Ава и се усмихна на ръмжащата пираня.
Бебе спря да ръмжи и ù се усмихна в отговор.
– Чакай, ти да не си... ама не може... Така де... ти си... – заекна Нийла.
– Сляпа? Ами да. Абсолютно. Нищо не виждам.
Тя си свали очилата. Очите ù бяха бледи и замъглени.
– Но нали ей сега ни видя? Видя призраците – каза Серафина.
– Чух ви. И призраците. И ви почувствах. Очите ми не работят, но въпреки това виждам. По различен начин. Чувствам нещата. Усещам ги. Като... като tubarãо. Как се наричаше, querida?
– Акула – отвърна Линг.
– Като акула. Вас ви усетих още преди няколко дни.
– Ти си онази, за която ни съобщи Лина, нали? – попита Нийла. – Каза ни, че си минала през нейната отсечка от реката... Но това значи, че си се движила пред нас. Как се оказа зад нас?