– Убихте стотици невинни хора! – кресна Серафина и парира удара на меча със заклинание дефлекто. Острието се стовари върху водния щит, който бе създала, и той го пръсна на парчета.
Внезапно една врата, скрита зад каменното бюро, се тресна в стената. През нея мина възрастна русалка. Носеше дълго черно наметало с широка яка от абаносовочерни лебедови пера около шията. Сивите ù коси бяха събрани на кок в основата на врата. Пръстите ù бяха накичени с кехлибарени пръстени, а в средата на всеки бе поставена човешка очна ябълка, която се въртеше и се взираше в пространството. Очите на русалката хвърляха гневни искри.
– Глупачки такива! Как смеете да се държите по този начин в присъствието на йели! – прогърмя гласът ù.
Серафина и Астрид замръзнаха на местата си. Гневният транс, в който бяха изпаднали, изчезна.
– Не сте призовани да се биете. Точно това иска чудовището. Иска да се унищожите една друга.
– Ти си Баба Вража, нали? – попита Нийла с ококорени очи и глас, треперещ от страхопочитание. – О. Богове. Мои. Не мога да повярвам. Видях те в съня си. Но дук Армандо каза, че йелите са мит, от онези, които са измисляли древните, за да обяснят гръмотевиците. Той каза, че сте само приказка.
– Значи твоят дук е глупак – заяви вещицата. – Приказките не ни казват какво са гръмотевиците, те ни казват какво сме ние.
Тя огледа всяка от шестте русалки с блестящите си черни очи.
– Елате. Следвайте ме и ще ви покажа враг, с който си струва да се биете.
Преди някоя от тях да успее да реагира, Вража се обърна и заплува натам, откъдето беше дошла. Нийла, Линг, Серафина и Бека я последваха. Ава първо заповяда на Бебе да стои на място, после заплува след тях. Астрид беше последна.
Вража ги поведе надолу по поредния виещ се тунел. Трябваше да се движат бързо, за да не изостанат. Разминаха се с няколко по-млади вещици, които плуваха нагоре. Те допираха ръце с преплетени пръсти до челото си, когато доближаваха Вража. Една от тях бе цялата в синини. Друга пък бе окървавена. Трета се носеше почти в безсъзнание, подкрепяна от други две
– Кажете ми пак защо дойдохме? – прошепна Нийла нервно.
– Мисля, че скоро ще разберем – отвърна Серафина.
– Чувам пеене – отбеляза Бека.
– И аз – каза Линг. – Ава, виждаш ли нещо?
– Нищо, дори и цаца – отговори Ава. – Има ли желязо наблизо?
– Да. Желязна врата. Точно пред нас – каза Линг.
– Къде свършва тази шантава разходка? – долетя гласът на Астрид.
– В Инкантариума. Връщай се, ако те е страх – каза Вража и спря пред желязната врата.
– Да ме е страх? Не ме е страх – с насмешка отрече Астрид. – Просто искам да знам къде...
Вража я прекъсна.
– Преди малко ви казах, че приказките ни казват кои сме ние. Зад тази врата има нещо, чиято история ще ви каже кои сте вие. Преди да я отворя, искам да сте сигурни, че искате да узнаете това.
Никоя от русалките не помръдна. Вража кимна и отвори вратата. Звуците от пеенето се усилиха. Вик на ярост отекна сред дебелите каменни стени. Водата бе натежала от аромата на страха.
– О, богове – прошепна Серафина, когато надзърна в стаята.
Пред очите ù кошмарът оживяваше.
Четиридесет
В центъра на стаята гореше подводният огън.
Осем речни вещици – инканти, плуваха около него в посока, обратна на часовниковата стрелка, сплели ръце и пеещи точно както в съня на Серафина. Лицата им бяха посивели и изпити. Устните на една бяха опръскани с кръв. На друга кръв течеше от носа. Лицето на трета беше насинено. Сера виждаше, че магията им струва скъпо.
Вража заплува около вещиците, без да сваля очи от подводния огън.
– Du-te înapoi, diavolul, înapoi! – викна тя към нещото в пламъците. – Назад, дяволе, назад!
Серафина се приближи до кръга от вещици и видя в огъня да трепти някакъв образ. Беше същата бронзова врата, потопена дълбоко под водата и обвита с лед, която бе видяла в кошмара си. Зад нея нещо се движеше с пъргавината на див звяр. Пред решетките се появи безоко лице.
– Шокорет! – изви то, сякаш някак знаеше, че Серафина и останалите са там, за да чуят какво има да каже. – Апатеон! Амъжитор!
Чудовището се хвърли към вратата. Бронзът простена и потрепери. Ледът започна да се пропуква.
– Daimonas tis Morsa!
– Aceasta le vede! Înteţiţifocul! Ţine-l înapoi! – нареди Вража. – Вижда ги! Засилете огъня! Задръжте го назад!
Вещиците запяха по-силно. Една от тях, която бе на края на силите си, затвори очи и се приведе напред. По-близо до огъня. По-близо до трептящия образ. Това беше грешка.