Чудовището отвори огромната си паст без устни и изръмжа. Пред ужасения поглед на Сера една жилеста черна ръка, изпъстрена с червени нишки, се стрелна светкавично през решетките и подводния огън и се вмъкна в Инкантариума. Чудовището сграбчи вещицата за гърлото. Тя изпищя от болка, когато ноктите му се впиха в плътта ù. Чудовището я дръпна и тя пусна ръцете на инкантите от двете ù страни. Подводният огън угасна.
– A scapat! Condu-l înapoi închide cercul înainte să ne omoare pe toţi! – завика Вража. – Проби бариерата! Върнете го обратно! Затворете кръга, преди да ни избие всичките!
Последваха още писъци. Във водата се виеха струйки кръв, ужасът от видяното хвърли в хаос вещиците. Серафина стоеше насред всичко това и в същото време беше някак над случващото се. Слухът ù внезапно се изостри, зрението също. Виждаше следващия ход на чудовището и този след него, сякаш гледаше шахматни фигури, които се носят по дъската. Виждаше и как да блокира тези фигури.
– Бека! – викна тя. – Трябва ни заклинание дефлекто!
– Веднага! – извика в отговор Бека и запя защитното заклинание.
– Линг! Отиди на мястото на онази вещица!
Линг се присъедини към инкантите и кръстоса ръце, за да може да хване и двете, без да вади счупената си ръка от превръзката. Изкриви лице от болка, когато едната вещица я хвана тъкмо за нея, но запя. От земята пред затвора на чудовището изникнаха тънки пламъчета. Серафина знаеше, че за да се разгори добре подводният огън, е нужно време. Трябваше да отвлече вниманието на затворника.
– Ей! – извика тя и плесна силно с ръце. – Погледни насам!
Чудовището се извъртя. През решетките се промушиха още ръце. В средата на всяка длан се виждаше око без клепач.
– Хайде де! Насам, морски боклук! Давай! – продължи да вика Серафина.
Чудовището пусна инкантата и замахна към Серафина. То беше силно и бързо, но дефлектото, което Бека изпя, бе здраво и добре направено, тъй че я предпази.
Докато Серафина отклоняваше вниманието на чудовището, Бека се опита да издърпа ранената инканта по-далече от огъня. Чудовището я видя.
– Не! – извика Серафина. Без да мисли, тя заобиколи щита на дефлектото и запляска силно с опашка по водата.
Чудовището обърна гръб на Бека и пак се хвърли към Серафина. Тя се дръпна, но не достатъчно бързо. Ноктите на чудовището докоснаха опашката ù и оставиха три дълбоки драскотини върху нея.
Серафина прехапа устни, за да не изкрещи.
– Ава, кажи ми нещо! – извика тя. – Виждаш ли нещо? От какво се страхува?
– От светлината, Сера! Мрази светлината!
– Нийла, хвърли му един фраг!
Нийла стисна здраво светлинната топка от лава и я хвърли през прътите на решетката. Тя се удари в пода и избухна, принуждавайки чудовището да се дръпне назад. Само след няколко секунди обаче създанието отново простря ръце през решетките – без видими наранявания и обзето от още по-голяма ярост. Бронзовите пръти заскърцаха, когато ги сграбчи. Един от тях започна да се огъва. Подводният огън гореше все по-силно, пламъците му озаряваха стаята в синьо, но все още не бе достатъчно мощен.
– Ще излезе! – изпищя Нийла.
Изведнъж едно неясно черно-бяло петно се стрелна покрай тях. Беше Астрид, която се движеше със смъртоносната скорост на косатка.
– Няма да го допусна – изръмжа тя.
– Астрид, не! Прекалено си близо! – извика Серафина.
Но Астрид не я слушаше. Нададе боен вик и замахна с меча си към чудовището. Мускулите по ръцете ù се издуха. Острието се стовари върху една от протегнатите ръце и я преряза в китката.
Чудовището изпищя от болка и се скри в дъното на затвора си. Отрязаната му ръка драскаше по тинята на речното дъно. Астрид я промуши с меча. Пръстите се сключиха около острието, после се отпуснаха и се огънаха към дланта като крачетата на умиращ паяк.
В центъра на кръга от инканти, пламъците на огъня лумнаха нависоко. Астрид се отдръпна.
– По-голяма глупост не можа да направиш! – развика ù се Серафина. – Можеше да те убие!
– Но свърши работа, нали? – викна в отговор Астрид.
– И песен-заклинанията вършат работа. Да си чувала за тях случайно?
Астрид не отговори. Тя заплува към стената и се облегна на нея. Дишаше тежко, на едната ù ръка се виждаше дълбока драскотина, а лявото ù слепоочие кървеше.
„Тя спаси всички ни“, помисли си Серафина. „Дори мен.“ Не това бе очаквала от дъщерята на мъжа, който беше нападнал Серулия, и това я объркваше.