Бека седеше на пода с Вража, в чиито прегръдки лежеше ранената речна вещица.
Серафина отиде при тях.
– Как е тя?
Бека поклати глава. Очите на инкантата бяха притворени. От дълбоката рана на шията ù бликаше кръв. Опитваше се да каже нещо. Серафина се наведе към нея, за да я чуе.
– ...толкова много... в кръв и огън... Чух ги, усетих ги... Изгубени, всичките... Той идва... Спрете го...
После устните ù застинаха и Серафина видя как животът напуска очите ù.
Вража вдигна глава. Лицето ù се изопна от силната мъка.
– Odihneşte-te acum, curajos – каза тя. – Почивай сега, смела русалке.
Сърцето на Сера се изпълни с печал.
В Инкантариума заприиждаха още йели, привлечени от рева на чудовището. Вража помоли две от тях да отнесат тялото на сестра си и да го подготвят за погребението. На друга нареди да заеме мястото на Линг в кръга и да продължи песента. После се изправи бавно. Бека ù помогна.
– От известно време мощта му растеше, но досега не знаех точно колко силен е станал – обясни Вража.
– Това той ли... – започна Серафина.
– Абадон? Да – отвърна Вража.
– Той е тук? В Инкантариума? –попита Бека.
Вража се засмя безрадостно.
– Не би трябвало да е тук – каза тя. – Само образът му. Наблюдаваме го с ochi32 – мощно заклинание за тайно наблюдение. Днес Абадон успя да премине стената на заклинанието и огъня. Това е лошо. Но той успя и да се въплъти тук, което е много по-лошо. Това се нарича arăta33. Досега се смяташе за теоретично заклинание. Макар мнозина да са опитвали, никой, дори йела, не е успявал да го направи. За щастие, заклинанието на чудовището беше слабо, слава на боговете. Ако беше малко по-силно, щяхме всички да сме мъртви, не само клетата Анастасия.
– Знаех си, че трябваше да остана отвън – заяви Нийла.
– О, не, носителко на светлината – възрази Вража. – Ако беше останала отвън, никога нямаше да видя това.
– Кое? – попита Серафина.
– Колко сте великолепни всички заедно – отвърна Вража. – Точно както се надявах. Даже е повече от това, на което се надявах. Всяка от вас е силна сама по себе си, но заедно... О, когато сте заедно, силите ви стават още по-големи. Точно като техните.
– Извинете – каза Линг. – Великолепни ли казахте? Току-що една от вещиците ви умря. Ние останалите бяхме на косъм от смъртта. Това нещо почти успя да избяга. Ако не беше Астрид, щеше вече да е тук. Не бяхме великолепни. Просто имахме късмет.
– Това няма нищо общо с късмета. Вярно, силата на Абадон расте. Ала същото се случва и с вас – сега, когато сте заедно – обясни Вража.
– Аз... не разбирам – промълви Серафина.
– Не усетихте ли какво стана? Не усетихте ли силата си? Ти, Серафина, поведе войската си мъдро като прабаба си, кралица Изолда, по време на войната при Рейкянес Ридж. А ти – тя посочи Линг, – ти запя, сякаш си родена инканта. Нийла хвърля светлина не по-зле от мен. Дефлектото на Бека дори не се напука под ударите на Абадон. Ава видя от какво се страхува той, а ние, йелите, не можахме. А Астрид го нападна със силата на десетима воини.
Серафина погледна другите. От израженията им разбра, че са усетили нещо, точно като нея. Някаква яснота. Знание. Нова, внезапна сила. Как се случи това?, почуди се тя.
– И на повече сте способни. Аз ще ви науча – каза Вража и заплува към вратата. – Елате! Имаме много работа. Сега ще се върнем в покоите ми. Ще...
– Не – прекъсна я Астрид и прибра меча си в ножницата. – Никъде няма да ходя, докато не ни кажеш защо ни повика тук.
Вража спря. Обърна се и се втренчи в Астрид с ясните си черни очи.
– За да довършите това, което току-що започнахте – каза тя.
– Какво да довършим? Не разбирам. Искаш да отрежа още няколко от ръцете на чудовището ли?
– Не, дете... – възрази тя.
– Хубаво – каза Астрид с облекчение. – Защото хич не беше лесно.
– Искам да му отрежеш главата.
Четиридесет и едно
+nbsp
Смехът на Астрид за момент заглуши напева на вещиците.
– Да му отрежа главата! Браво, Бабо Вража. Ти изобщо видя ли това нещо? Много е силно и е много ядосано. Ако можеше, щеше да отреже нашите глави. Така че, кажи ми сериозно, за какво ни призова? – попита тя.
Вража не се смееше.
– Чакай, не... Не може да говориш сериозно.