– Серафина! Какво има? – извика тя от другата страна на вратите. – Влизам!
Мъжът отправи пълен с омраза поглед към вратите. След секунда изчезна.
– Какво стана, дете мое? Добре ли си? – заразпитва Тавия.
Сера стана от пода трепереща.
– Аз... видях нещо в огледалото. Изплаших се... паднах – каза тя.
Тавия, която имаше краката и тялото на син омар, заприпка към огледалото. Серафина виждаше, че вече е празно. Вътре нямаше речна вещица. Нямаше терагог в черно. Видя единствено отражението на бавачката си.
– Досадни витрини. Сигурно не си им обръщала необходимото внимание. Стават докачливи, ако не им се подмазваш достатъчно – изкоментира Тавия.
– Тези бяха различни. Бяха...
Тавия се обърна към нея.
– Да, дете мое?
Страшната вещица от един кошмар и терагог със зловещи черни очи, щеше да каже. В следващия момент си даде сметка, че ще прозвучи като бълнуване на луд.
– Ами... бяха различни. Никога не съм ги виждала.
– Случва се понякога. Повечето витрини все ти стоят пред лицето, но има и стеснителни – обясни Тавия. Почука силно по огледалото. – Ей, вие там. Успокойте се, чувате ли? Иначе ще прибера огледалото в килера!
Вдигна една кувертюра от морска коприна от близкия стол и я метна върху огледалото.
– Това ще им даде да разберат. Витрините мразят килерите. Там няма кой да им казва колко са красиви.
Тавия изправи стола, който Серафина бе съборила, и започна да ù се кара, че толкова се бави.
– Закуската ти е поднесена. Фризьорката ти е тук. Крайно време е да излезеш! – каза.
Серафина хвърли един последен поглед към огледалото и се запита дали наистина бе видяла всичко това. Вража не беше истинска. Тя беше една от йелите, а йелите живееха само в приказките. А ръката, която се бе подала от огледалото? Това е било просто светлинен ефект или пък халюцинация в резултат на недоспиване и притеснения за докими. Нали майка ù беше казала, че нервите са врагът?
– Серафина, няма да те викам отново! – смъмри я Тавия.
Принцесата вдигна глава, преплува през вратите към приемната и се присъедини към придворните си.
Три
– Не, не, не! Не рубинените гребени, ти, плосък червей такъв! Трябват ми изумрудените гребени! Отивай да ги донесеш! – сопна се фризьорката.
– Ще ми простите, но сте в дълбока заблуда. Етикетът изисква дукеса Ди Царно да влезе преди контеса Ди Серулия в Колизея.
Това беше лейди Джована, управителка на покоите, която разговаряше с лейди Отавия, началник на гардероба.
– Тези морски рози пристигнаха току-що за принцесата. Праща ги принц Бастиаан. Къде да ги сложа? – попита някаква прислужница.
Чуваха се десетина гласа, всички говореха едновременно. Говореха на русалски, общият език на морския народ.
Серафина се опита да се изолира от тези гласове и да се концентрира върху песен-заклинанието си. „Всички тези прескачания от октава в октава – прошепна на себе си. – Пет високи си-та, трели и арпеджии7... Защо е било нужно Мероу да прави нещата толкова сложни?“
Песен-заклинанието за докими беше композирано така, че да постави на изпитание магическото майсторство на бъдещия владетел. Правеше се с канта мирус или специална песен. Мирусът беше сложна магия, която изискваше силен глас и изкусни умения. Изискваха се дълги часове подготовка, за да бъде овладяна, и Серафина се бе трудила неуморно, за да постигне съвършенство. Заклинателите, които можеха да изпеят мирус, командваха светлината, вятъра, водата и звука. Най-добрите сред тях можеха да разкрасят вече съществуващо заклинание и да създават нови.
Повечето русалки на възрастта на Серафина можеха да правят само канта пракс заклинания или прости песни. Праксът беше практическа магия, която помагаше на морския народ да оцелее. Имаше заклинания за маскировка, които помагаха да се заблудят хищниците. Имаше заклинания за ехолокация, които помагаха при плуване в опасни води. Други заклинания помагаха да плуваш по-бързо или да направиш по-тъмен облак октоподно мастило. Заклинанията пракс бяха първите, на които се учеха децата, и дори онези с оскъдни магически способности можеха да ги пеят.
Серафина си пое дълбоко дъх и запя. Пееше тихо, така че никой да не може да я чуе, и се гледаше в една декоративна слюдена плоча. Не можеше да изпее цялото заклинание, защото щеше да разруши стаята, но можеше да упражнява части от него.
– Алития? Никога ли не си я виждала? Аз съм я виждала вече два пъти, мила моя, и смело мога да заявя, че е ужасяваща!