– Никога не съм била по-сериозна. Трябва да отидете в Южното море, където е затворено чудовището. Търси го и някой друг, с тъмна цел. Този някой го събуди. Вие трябва да го откриете и да го убиете, преди другият да го освободи. Ако не го направите, моретата и всички в тях ще попаднат във властта на Абадон.
Серафина бе онемяла. Всички бяха онемели. Шестте русалки се спогледаха с широко отворени, невярващи очи, после всички заговориха едновременно.
– Да отидем в Южното море? – попита Линг.
– Ще измръзнем до смърт! – възкликна Бека.
– Да убием Абадон? – повтори Ава.
– Как ще го намерим? Южното море е огромно! – каза Нийла.
– Това е пълна лудост – заяви Астрид. – Тръгвам си.
Докато Серафина гледаше как Астрид плува към вратата, в главата ù се появи един от стиховете, които бе чула в кошмара си.
Елате при нас от реки и морета,
станете едно и в сърце, и в душа.
Преди водите и всички във тях
Абадон да превърне във прах.
Изведнъж тя разбра какво трябва да направи. Същото, което бе направила преди малко, когато чудовището ги нападна. Трябваше да ги задържи заедно, каквото и да става, едно и в сърце, и в душа... Не можеше да допусне Астрид да си тръгне.
– Астрид, чакай – каза тя.
Астрид изсумтя.
– Друг път.
– Страхуваш се – започна Серафина. Беше усетила, че единственият начин да спре Астрид е да я предизвика.
И беше права. Астрид замръзна за миг, после се извърна. Очите ù хвърляха мълнии.
– Какво каза?
– Казах, че се страхуваш. Страхуваш се от историята. Затова искаш да си тръгнеш.
– От каква история да се страхувам? За какво изобщо говориш? И ти си луда като нея – заяви Астрид и кимна към Вража.
Серафина се обърна към речната вещица.
– Бабо Вража, преди да отвориш вратата към тази стая, ти каза, че това, което се намира вътре, си има история – каза тя. – И че от нея ще разберем кои сме ние. Трябва да чуем тази история. Веднага.
Четиридесет и две
Три очни ябълки в три кехлибарени пръстена се извиха нагоре и се втренчиха в Серафина.
Серафина отвърна на погледа им неспокойно.
– Харесват ли ти? – попита Вража, докато ù подаваше чашка върху чинийка.
– Много са, ъъ, необичайни – отвърна Сера.
Вража бе завела русалките обратно в кабинета си. Беше ги поканила да седнат и беше пратила една прислужница да донесе чай.
– Това са очи на терагоги – каза.
– Да не са се удавили или нещо такова? – попита Нийла.
– Нещо такова – отговори Вража. Усмихна се и Серафина за пръв път обърна внимание колко остри са зъбите ù.
– Единият изливаше нефт в реката ми. Друг ловеше прекалено много змиорки. Третият изкорени дървета, по които гнездяха орли рибари. Все още живеят, или по-скоро съществуват, като cadavru34. Използвам ги за съгледвачи.
– Гнилочникът от устието на Олта от тях ли е? – попита Нийла.
– Да. Дясното му око е при него, а лявото – при мен. Виждам това, което вижда той. Много е удобно, когато наоколо има ездачи на смъртта.
Тя наля чая и приседна на ръба на бюрото си. Беше наляла и на себе си, но не пиеше. Остави чашката си и взе един гладък, плосък камък, който стоеше до чайника. Заобръща го в ръце. Повърхността му бе покрита с някакви символи.
– Песен-заклинанието за създаване на кадавър се нарича trezi35. Румънско заклинание, много старо – започна тя. – Много такива заклинания знам. Предават се от обършия на обършия. Благодарение на тези заклинания ние, йелите, сме оцелели толкова дълго. Мероу ни е създала преди четири хиляди години и оттогава изпълняваме дълга, с който тя ни е натоварила, да пазим морския народ.
– От какво? – попита Линг.
Вража се усмихна.
– От самите нас.
Тя протегна ръце, за да могат Сера, Нийла, Астрид, Бека и Линг да видят камъка, после го подаде на Ава, за да го докосне. Бебе, която спеше в скута на стопанката си, изръмжа насън.
– Знаете ли, че написаното е на четири хиляди години? – попита Вража. – Идва от един минойски храм. Един от малкото оцелели писмени паметници от Атлантида. Той разказва това, което са написали и Платон, и другите древни – Посидоний, Хеланик и Филон, че островът е бил унищожен от естествени явления.
Тя огледа русалките и добави:
– И лъже.
– Защо? – попита Ава.
– Защото така е искала Мероу. Искала е светът да знае само това за Атлантида – лъжите. Историите имат голяма сила. И живеят дълго. Мероу е знаела тези неща, затова е заличила всичко, което е разказвало истинската история на Атлантида.