– Но защо го е направила? – недоумяваше Нийла.
– Истината е била твърде опасна – обясни Вража. – Мероу е видяла как огънят и водата поглъщат народа ù – мъже, жени и малки деца. Разбирате ли, Атлантида не е загинала от земетресение или вулкан, както, без съмнение, сте учили. Те са били само средството за унищожението ù. Островът е бил заличен от лицето на земята от един от своите жители.
– Бабо Вража, откъде знаеш това? – попита Серафина. Поглъщаше думите на вещицата като хипнотизирана. Древната атлантидска история бе голямата ù страст. През целия си живот бе копняла да научи повече за изгубения остров, но имаше съвсем малко раковини от онзи период, съвсем малко информация.
– Знаем го от самата Мероу. Тя е споделила истината с първата обършия в кървава песен. Обършията е запазила тайната в сърцето си. На смъртния си одър тя я предала на наследницата си, тя на своята и така нататък. Забранено ни е да говорим за това, освен ако чудовището не се надигне. Мълчахме четири хиляди години.
– Досега – каза Линг.
– Да – съгласи се Вража. – Досега. Но аз започнах историята от края, а началото винаги е по-добро място за започването на една история. „Каквото и да можеш да правиш, за каквото и да мечтаеш да правиш, започни го веднага. Смелостта крие в себе си гениалност, сила и магия“. Един терагог е написал това. Някои казват, че бил поетът Гьоте. Думите му спокойно са могли да бъдат написани за Атлантида. Именно това е била Атлантида – смелост, място, създадено от гениалността и магията. Ах, каква магия! – каза тя с усмивка. – Нищо не е можело да се сравнява с нея. Атина? Затънтено селце. Рим? Прашно градче. Тива? Примитивно речно пристанище. Медните, калаените, сребърните и златни мини на Атлантида са я направили богата. Плодородната почва я е направила щедра. Богатите на риба води са я хранели. Този островен рай се е управлявал от магове...
– Шестимата царували – вметна Бека.
– Да. Орфео, Мероу, Сикоракс, Нави, Пира и Никс. Мощната им магия е идвала от боговете, които са дарили всеки от тях с могъщ талисман. Те са били много близки приятели, а силите им се изявявали най-силно, когато били заедно. Управлявали са Атлантида мъдро и справедливо и народът ги е почитал. Всички решения, свързани с добруването на хората, са взимали само с пълно съгласие. Същото е важало и за присъдите. На острова е имало затвор, Карцерон. Бил е изграден от огромни каменни блокове, а обитателите се пазели зад две тежки бронзови порти с уникална ключалка. Портите не можели да се отворят, за да пропуснат затворник навътре или навън, ако в ключалката не били сложени шестте талисмана на шестимата магове.
Вража спря, за да отпие глътка от чая си.
– Няма идеално общество – продължи тя и остави чашата си върху чинийката, – но Атлантида е била мирно и справедливо място. Тогава са смятали, че атлантидската цивилизация ще пребъде във вечността.
– Какво се е случило? Защо не е станало така? – попита Серафина, която беше изцяло погълната от разказа на Вража.
– Не сме съвсем сигурни. Мероу не е искала да каже на първата обършия. Казала е само, че Орфео е бил загубен за останалите и че е обърнал гръб на дълга и народа си, за да създаде Абадон – чудовище със сили, равни на силите на боговете. Как го е направил и от какво, Мероу не е споменала. Останалите петима магове са се опитали да го спрат. Започнала е битка. Орфео е пуснал чудовището си на свобода и Атлантида е загинала. Абадон е разтърсил земята и тя се е отворила. Изригнала е лава, моретата са кипнали и умиращият остров е потънал във вълните.
Серафина се облегна в стола си и поклати глава.
– Не ми вярваш ли, дете? – попита я Вража.
– Не знам на какво да вярвам – отвърна тя. – Как е могъл Абадон да разтърси земята? Как е накарал моретата да закипят? Как е възможно да има нещо толкова силно?
Вража си пое дълбоко дъх. Допря пръсти до гърдите си и извади кървава песен. Изстена от болка, защото във водата не се появиха просто няколко нишки кръв, а рукна цял поток. Той се завъртя из стаята със страховита сила, събори раковините от рафтовете и строши каменните буркани, а водата стана тъмна като нощ.
Звуци и картини се завихриха в едно и тогава русалките го видяха – унищожението на Атлантида. Хората тичаха с писъци по улиците на Елизия, столицата, докато земята се тресеше и сградите се срутваха около тях. Навсякъде се валяха тела. Въздухът бе изпълнен с дим и пепел. Видяха как по каменните стъпала на една сграда към улицата потече лава. Едно дете, твърде малко, за да може да ходи, седеше до последното стъпало и пищеше от ужас до мъртвото тяло на майка си. Появи се мъж, който се затича към детето и го взе на ръце. Секунда по-късно каменната настилка, на която бе седяло момиченцето, изчезна под течния огън.