— От ръката на самия комендант? — попита пътешественикът. — Та нима той е обединявал в себе си всичко? Бил е едновременно войник, съдия, конструктор, химик, чертожник?
— Тъй вярно — кимна офицерът, а очите му бяха втренчени и замислени.
После придирчиво погледна ръцете си; не му се виждаха достатъчно чисти, за да се докоснат до чертежите; затова отиде до кофата и ги изми повторно. Сетне извади малка кожена папка и каза:
— Нашата присъда не гласи строго. Върху тялото на осъдения се изписва с браната нарушената от него заповед. Върху тялото на този осъден например — офицерът посочи човека — ще бъде написано: „Почитай началника си!“
Пътешественикът хвърли бегъл поглед към осъдения; когато офицерът го посочи, той сведе глава и сякаш напрегна докрай слуха си, за да разбере нещо. Но движенията на дебелите му, здраво стиснати устни показаха ясно, че не проумява нищо. Пътешественикът искаше да зададе най-различни въпроси, но при вида на човека само попита:
— Той знае ли присъдата си?
— Не — каза офицерът и понечи веднага да продължи обясненията си.
Обаче пътешественикът го прекъсна:
— Не знае собствената си присъда?
— Не — повтори офицерът, запъна се за миг, сякаш очакваше от пътешественика да обоснове по-изчерпателно въпроса си, а после рече: — Би било безполезно да му се оповестява. Нали ще я узнае върху тялото си.
Пътешественикът вече искаше да замълчи, но почувствува, че осъденият е отправил към него очи и сякаш го пита дали одобрява описаната процедура. Ето защо пътешественикът, който бе се изтегнал назад, отново се приведе и в добавка попита:
— Но все пак знае, че изобщо е осъден, нали?
— И това не знае — отговори офицерът и се усмихна на пътешественика, сякаш очакваше от него и други такива странни изявления.
— Е — каза пътешественикът и изтри с длан челото си, — в такъв случай човекът и досега ли не знае как е приета защитата му?
— Нямаше възможност да се защищава — отвърна офицерът, като гледаше встрани, сякаш говореше, на себе си и не искаше да засрамва пътешественика с изложението на такива самопонятни неща.
— Все пак е трябвало да му се даде възможност да се защити — каза пътешественикът и стана от стола.
Офицерът схвана, че съществува опасност за дълго да го прекъснат при обясняването на апарата; затова се приближи до пътешественика, улови го под ръка, показа с пръст осъдения, който сега, когато вниманието съвсем явно бе насочено към него, застана мирно — а и войникът подръпна веригата, — и рече:
— Работата се състои в следното. Тук, в наказателната колония, аз изпълнявам задълженията на съдия. Въпреки младостта си. Защото помагах на предишния комендант във всички наказателни процедури и най-добре познавам устройството на апарата. Принципът, според който вземам решенията си, гласи: „Вината винаги е несъмнена.“ Други съдилища може и да не следва този принцип, защото са съставени от много хора и имат над себе си по-висши съдебни инстанции. Тук не е така или поне не беше при предишния комендант Защото новият комендант вече прояви охота да се меси в моето съдопроизводство, но досега съм успявал да отбия тези опити, ще успявам и занапред… Вие пожелахте да ви разясня този случай; а той е толкоз прост като всички други. Един капитан доложи тази сутрин, че въпросният човек, който му е зачислен като ординарец и спи пред вратата му, не се събудил навреме и с това нарушил службата. Защото той е длъжен всеки час при биенето на часовника да става и да козирува пред вратата на капитана. Това задължение наистина не е тежко и е необходимо, понеже той трябва винаги да е бодър както за да охранява, така и за да обслужва офицера. Снощи капитанът поискал да провери как ординарецът изпълнява дълга си. Точно в два часа отворил вратата и го сварил да спи, свит на пода. Взел камшика и го шибнал през лицето. И ето че вместо да стане и помоли за прошка, ординарецът уловил господаря си за краката, раздрусал го и изревал: „Хвърли камшика или ще те ухапя!“ Това са фактическите обстоятелства. Преди един час капитанът дойде при мене, аз записах показанията му, а веднага след това и присъдата. После наредих да оковат нарушителя. Всичко бе много просто. Ако най-напред го бях призовал на разпит, щеше да възникне само безпорядък. Тоя щеше да лъже; ако пък успеех да опровергая лъжите му, щеше да ги замени с нови лъжи и така нататък. А сега ми е в ръцете и вече няма да го изпусна … Е, най-после ясно ли ви е всичко? Но времето тече, екзекуцията трябваше вече да започне, а пък още не съм приключил с обяснението на апарата.