— Майка ми го донесе от Насау.
Младият мъж кимна замислено и отстъпи към креслото си.
— Това е едно от малкото места, където човек може да намери действително хубава камилска вълна. — Той седна. — Дълго ли е била там?
— Какво?
— Дълго време ли е стояла майка ви там? Питам, защото моята майка също беше там — през декември и част от януари. Обикновено отиваме двамата, но тази година работите ми така се объркаха, че просто не успях да се откъсна.
— Майка ми беше през февруари — каза Джини.
— Чудесно. А къде е била отседнала, знаете ли?
— У леля ми.
Той кимна.
— Мога ли да знам името ви? Доколкото схващам, вие сте приятелка на сестрата на Франклин.
— Съученички сме — отговори Джини само на втория въпрос.
— Вие не сте всеизвестната Максайн, за която Селина непрекъснато говори, нали?
— Не, не съм.
Младият мъж започна да си чисти маншетите на панталоните с опакото на ръката.
— Целият съм в косми от това куче — каза той. — Майка ми ходи до Вашингтон през седмицата и беше оставила своя звяр при мен, в моя апартамент. Много сладко животно. Но има страшно досадни навици. Вие имате ли куче?
— Не.
— Според мен просто е жестоко да държиш куче в града. — Той престана да си бръска маншетите, изправи се и пак погледна часовника. — Не помня това момче да е било точно някога. Ще гледаме „Красавицата и звярът“ на Кокто, а това е филм, за който човек не бива да закъснява. Изпуснеш ли началото, всичко това отива по дяволите. Вие гледали ли сте го?
— Не.
— О, непременно трябва да го видите. Аз съм го гледал осем пъти. Гениално нещо. От месец се мъча да заведа Франклин да го види. — Той поклати безнадеждно глава. — И той има един вкус! През войната работихме заедно на едно ужасно място и той вечно държеше да ме мъкне на най-невъзможните филми. Все гледахме гангстерски филми, каубойски, филми-ревюта…
— И вие ли сте работили в самолетната фабрика?
— Да, за нещастие. Години, години, години наред. Да не говорим за това, моля ви.
— Да не би и вашето сърце да не е в ред?
— О, не, слава богу. Да чукна на дърво. — И той чукна два пъти на страничната облегалка на креслото. — Здрав съм като…
Щом Селина влезе в стаята, Джини скочи и се упъти да я посрещне. Селина се беше преоблякла в рокля — нещо, което при друг случай би подразнило Джини.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш толкова — каза Селина неискрено, — но трябваше да изчакам мама да се събуди… Здрасти, Ерик.
— Здравей, здравей!
— Не искам да ми даваш парите — каза Джини тихичко, тъй че да не я чуе друг освен Селина.
— Какво?
— Като премислих… Виж, всеки път играем с твои топки. Аз просто бях забравила това.
— Но нали преди малко каза, че понеже не плащам за тях…
— Изпрати ме до вратата — помоли я Джини и тръгна напред, без да каже довиждане на Ерик.
— Но нали каза, че тази вечер си на кино и парите ти трябват и въобще… — продължи Селина в преддверието.
— Чувствам се уморена — отвърна Джини. Тя се наведе и взе багажа си. — Слушай, след вечеря ще ти звънна. Имаш ли някакви специални планове за тази вечер. Може и да прескоча дотук.
Селина я погледна като втрещена и каза:
— Добре.
Джини отвори вратата и отиде до асансьора. Натисна копчето.
— Запознах се с брат ти — каза тя.
— Така ли? Видя ли го каква птица е?
— Впрочем с какво се занимава той? — попита небрежно Джини. — Работи ли или какво?
— Не, напусна работа. Татко го кара да си продължи колежа, но той не ще.
— Защо не ще?
— Де да го знам? Казва, че бил вече стар и разни такива.
— На колко години е?
— На двадесет и четири.
Вратата на асансьора се отвори.
— Ще ти се обадя по-късно — каза Джини.
Джини излезе на улицата и тръгна към Лексингтън Авеню, за да хване автобуса. Някъде между Трето авеню и Лексингтън тя бръкна в джоба си за портмоненцето и напипа сандвича. Извади го и понечи да го хвърли на улицата, но после пак го прибра в джоба. Преди няколко години се беше колебала цели три дни, докато се реши да изхвърли едно птиченце, което бе намерила мъртво в кошчето за хартиени отпадъци.