— Откъде научи тая мръсотия? — попита тя дъщеря си.
Елена само погледна майка си и нито дума ме продума: тя почувствува, че по-скоро ще позволи да я нарежат на парчета, отколкото да издаде своята тайна, и пак й стана и страшно, и сладко на сърцето. Впрочем познанството й с Катя не продължи дълго: бедното момиче заболя от треска и след няколко дни умря.
Като научи за смъртта на Катя, Елена много тъгува и много нощи наред не можа да спи. Последните думи на бедното момиче непрестанно звучаха в ушите й и й се струваше, че я викат…
А годините се нижеха една след друга; бързо и нечуто, като под снежни води протичаше младостта на Елена — във външно бездействие, във вътрешна борба и тревога. Другарки тя нямаше: не се сближи с нито едно от момичетата, които посещаваха дома на Стахови. Родителската власт никога не бе тежала над Елена, а от шести а десет годишна възраст тя стана почти съвсем независима; заживя свой собствен живот, но живот самотен. Душата й и пламваше, и угасваше самотна, тя се блъскаше като птица в клетка, а клетка нямаше: никой не я ограничаваше, никой не я задържаше, а тя се стремеше към нещо и се измъчваше. Понякога и сама не се разбираше, дори се страхуваше от себе си. Всичко, което я заобикаляше, й се струваше и безсмислено, и неразбираемо. „Как да живееш без любов? А няма кого да обичаш!“ — мислеше си тя и й ставаше страшно от тия мисли, от тия чувства. На осемнадесетгодишна възраст тя едва не умря от злокачествена треска; разтърсен из основи, целият й организъм, по природа здрав и як, дълго не можа да се възстанови: последните следи на болестта най-после изчезнаха, но бащата на Елена Николаевна все още не без яд говореше за нейните нерви. Понякога й минаваше през ума, че тя желае нещо което никой не желае, за което никой в цяла Русия не мисли. После се успокояваше, дори се смееше на себе си, дни наред прекарваше безгрижно, но внезапно нещо силно, безименно, с което тя не можеше да се справи, изведнъж закипяваше в нея и напираше да бликне навън. Бурята минаваше, отпускаха се уморените, не-полетели криле; но тия пориви не минаваха, без да оставят следа. Колкото и да се стараеше да не издаде онова, което ставаше в нея, мъката на развълнуваната й душа се чувствуваше в самото й външно спокойствие и близките й често с право свиваха рамене, чудеха се и не можеха да разберат нейните „странности“.
В деня, от който започва нашият разказ, Елена повече от обикновено стоя на прозореца. Тя много мисли за Берсенев, за разговора си с него. Той й харесваше; тя вярваше в сърдечността на неговите чувства, в чистотата на намеренията му. Той никога не беше говорил с пея така, както тая вечер. Тя си спомни израза на неговите плахи очи, усмивката му — и сама се усмихна и се замисли, но вече не за него. Тя започна да гледа „в нощта“ през отворения прозорец. Дълго гледа в тъмното, ниско надвиснало небе; после стана, с едно движение на главата отметна косите от лицето си и без сама да знае защо, протегна към него, към това небе, голите си, изстинали ръце; после ги отпусна, коленичи пред леглото си, притисна лице към възглавницата и въпреки всичките си усилия да не се поддаде на обзелото я чувство, заплака с някакви странни, непонятни, но горещи сълзи.