Инсаров стана и закрачи из стаята.
— Позволете да знам — попита той най-после, — колко плащате за вашата дача?
— Сто рубли.
— А колко стаи има?
— Пет.
— Значи, двадесет рубли на стая?
— Да, точно… Но, моля ви се, тя не ми трябва. Така стои празна.
— Може би, но чуйте — прибави Инсаров с решително и в същото време простодушно движение на главата. — Аз мога да се възползувам от вашето предложение само ако се съгласите да вземете от мене наем за стаята. Двадесет рубли аз имам възможност да дам, толкова повече, че, както казвате, ще мога да направя там икономии от всичко друго.
— Разбира се; но, да ви кажа, съвестно ми е…
— Иначе не може, Андрей Петрович.
— Е, както искате; колко сте упорит! Инсаров пак нищо не отговори.
Младите хора уговориха деня, в който Инсаров трябваше да се премести. Извикаха хазаина, но той най-напред изпрати дъщеря си, седемгодишно момиченце с голяма пъстра кърпа на главата; то внимателно, едва не с ужас изслуша всичко, което му каза Инсаров, и си отиде мълчаливо; след него се появи майка му, бременна в последните дни, също с кърпа на главата, само че мъничка. Инсаров й обясни, че ще замине на дача край Кунцово, но запазва квартирата си и й поверява всичките си неща; жената на шивача също сякаш се изплаши и излезе. Най-сетне дойде хазаинът; той отначало като че всичко разбра и само замислено продума: „Край Кунцово?“ — а после изведнаж отвори вратата и завика: „А квартирата запазвате ли?“ Инсаров го успокои. „Защото трябва да знаем“ — повтори шивачът сухо и изчезна.
Берсенев си тръгна, много доволен от успеха на своето предложение. Инсаров го изпрати до вратата с любезна, малко позната в Русия вежливост и като остана сам, внимателно свали сюртука си и се залови да нарежда книжата си.
VIII
Същия ден вечерта Ана Василевна седеше в гостната си и се готвеше да плаче. Освен нея в стаята беше мъжът й и някой си Увар Иванович Стахов, далечен чичо на Николай Артемевич, запасен кавалерийски подпоручик, към шестдесетгодишен човек, необикновено пълен и неподвижен, със сънливи жълти очички и безцветни, дебели устни на жълто подпухнало лице. Откакто се бе уволнил, той постоянно живееше в Москва е процентите от един малък капитал, оставен от жена му, дъщеря на търговец. Нищо не вършеше и надали и мислеше, а дори да мислеше, пазеше тези мисли за себе си. Веднаж в живота си само бе се развълнувал и проявил активност, а именно: прочете във вестниците за един нов инструмент на световна лондонска изложба — „контрабомбардон“, и поиска да си изпише този инструмент, дори пита къде да изпрати пари и чрез кое бюро. Увар Иванович носеше широк сюртук тютюнев цвят и бяло шалче на врата, ядеше често и много и само при затруднение, т.е. всеки път, когато му се случваше да изкаже някакво мнение, конвулсивно движеше пръстите на дясната си ръка във въздуха, пай-напред от палеца към кутрето, после от кутрето към палеца, като казваше с мъка: „Би трябвало… някак, такова…“
Увар Иванович седеше в креслото до прозореца и дишаше напрегнато, Николай Артемевич се разхождаше с големи крачки из стаята, пъхнал ръце в джобовете си; лицето му изразяваше недоволство.
Най-сетне се спря и поклати глава.
— Да — начена той, — в наше време младите хора бяха по-другояче възпитани. Те не си позволяваха да не зачитат по-старите. А сега само гледам и се чудя. Може би не аз съм прав, а те; може би. Но все пак аз си имам свой възглед за нещата: не съм се родил глупак. Как мислите по тоя въпрос вие, Увар Иванович?
Увар Иванович само го погледна и раздвижи пръсти.
— Елена Николаевна например — продължи Николай Артемевич, — Елена Николаевна аз наистина не я разбирам. Нейното сърце е тъй широко, че обгръща цялата природа, до най-малката буболечка или жаба, с една дума, всичко освен родния й баща. Е, прекрасно; аз зная това и вече ие се меся. Защото тук има и нерви, и ученост, и хвърчепе в облаците, а всичко това не е паша работа. Но господин Шубин… той, да речем, е художник, чудноват, необикновен, аз за това не споря; обаче да не зачита по-стария, човека, на когото той все пак, може да се каже, е задължен за много неща — това аз, да си призная, dans mon gros bon sens4 не мога да допусна. Аз по природа не съм взискателен, не; по всичко си има мярка.
Ана Василевна позвъни нервно. Влезе прислужникът.
— Защо не иде Павел Яковлевич? — каза тя. — Докога ще го викам?
Николай Артемевич сви рамене.