— Но защо, моля ви се, искате да го викат? Аз съвсем не настоявам, дори не желая.
— Как защо, Николай Артемевич? Той ви е безпокоил; може би е попречил на лекуването ви. Искам да се обясня с него. Искам, да зная с какво е могъл да ви разсърди.
— Повтарям ви, че не искам това. И що за желание… devant les domestiques5…
Ана Василевна леко се изчерви.
— Напразно казвате това, Николай Артемевич. Аз… Никога… devant… les domestiques… Иди, Федюшка, и слушай, веднага доведи Павел Яковлевич.
Прислужникът излезе.
А всичко това никак не е нужно — каза през зъби Николай Артемевич: и отново закрачи из стаята.
Съвсем не исках това да кажа.
— Моля ви се, Paul трябва да се извини пред вас.
— Моля ви се, за какво ми са неговите извинения? И какво значи извинение? Това са само фрази.
— Как за какво? Трябва да го вразумим.
— Вразумете го вие. Той вас по-скоро ще послуша.
Аз нямам такива претенции.
— Не, Николай Артемевич, вие днес от пристигането си още не сте в настроение. Вие дори, както ви наблюдавам, отслабнахте в последно време. Страхувам се, че лекуването не ви помага.
— Аз трябва да се лекувам — забеляза Никола Артемевич, — черният ми дроб не е в ред.
В тоя миг влезе Шубин. Той изглеждаше уморен. Лека, едва насмешлива усмивка играеше на устните му.
— Викали сте ме, Ана Василевна? — продума той.
— Да, разбира се, виках те. Моля ти се, Paul, това е ужасно. Аз съм много недоволна от тебе. Как си можал да оскърбиш Николай Артемевич?
— Николай Артемевич ви се е оплакал от мене? — попита Шубин и със същата усмивка на устните погледна Стахов.
Той се обърна и наведе очи.
— Да, оплака се. Не зная е какво си се провинил пред него, по ти трябва веднага да се извиниш, защото неговото здраве сега е много разстроено и най-сетне ние всички на млади години трябва да уважаваме благодетелите си.
„Ех, логика!“ — помисли си Шубин и се обърна към Стахов:
— Аз съм готов да се извиня пред вас, Николай Артемевич — проговори той е учтив полупоклон, ако наистина съм ви обидил е нещо.
— Аз съвсем… не за това — възрази Николай Артемевич, като избягваше както преди погледите на Шубин. — Впрочем аз на драго сърце ви прощавам, защото, вие знаете, аз не съм придирчив човек.
— О, това не подлежи на никакво съмнение! — промълви Шубип. — Но позволете да полюбопитствувам: известно ли е на Ана Василевна в какво именно се състои вината ми?
— Не, аз нищо не зная — обади се Ана Василевна и изпъна шия.
— О, боже мой! — възбудено възкликна Николай Артемевич. — Колко пъти вече съм молил, умолявал, колко пъти съм казвал, че са ми противни всички тия обяснения и сцени! Прибереш се най-после в къщи, иска ти се да си отдъхнеш — нали казват: семеен кръг, interieur, бъди добър домакин, а пък то сцепи, неприятности. Минута спокойствие нямаш. По неволя отидеш в клуба или… или някъде другаде. Жив човек, има физика, тя си иска своето, а тука…
И недовършил фразата си, Николай Артемевич бързо излезе и тръшна вратата. Ана Василевна погледна след него.
— В клуба? — горчиво прошепна тя. Не в клуба отивате вие, ветрогонецо! В клуба няма на кого да подарите конете от собствената ми конюшня и при това сиви! Моят любим цвят. Да, да, лекомислени човече добави тя, като повиши глас, — не в клуба отивате вае. А теб, Paul — продължи тя, като стана, — как не те е срам? Струва ми се, не си малък вече. Ето заболя ме главата. Къде е Зоя, не знаеш ли?
— Струва ми се, че е горе в стаята си. Тая разумна лисичка в такива моменти всякога се скрива в дупката си.
— Е, стига, смига! — Ана Василевпа затърси нещо наоколо си. — Чашката ми с настъргания хрян не видя ли? Paul, моля ти се, стига си ме ядосвал.
Може ли да ви ядосвам, леличко! Дайте да целуна ръчичката ви. А хряна ви видях на масичката в кабинета.
— Даря все ще го забрави някъде — промълви Ана Василевна и се отдалечи, като шумолеше с копринената си рокля.
Шубин понечи да — тръгне след пея, но се спря, защото чу зад себе си бавния глас на Увар Иванович.
— Не трябваше така… хлапако… — заговори с паузи запасният подпоручик.
Шубин се приближи до него.
— А как трябваше, многоуважаеми Увар Иванович?
— Как? Млад си ти, трябва да уважаваш. Да.
— Кого?
— Кого? То се знае кого. Не се хили!
Шубмн скръсти ръце на гърди.
— Ах вие, представителю на хоровото начало — извика той, — черноземна сила сте вие, фундамент на общественото здание!
Увар Иванович започна да движи пръстите си.
— Стига, брат, не ме изкушавай.
— Гледай го — продължи Шубин, — немлад дворянин вече, а колко щастлива и детска вяра се крие още в него! Да го уважавам! А знаете ли вие, стихийни човече, защо Николай Артемевич ми се сърди? Днес аз цяла сутрин бях с него при неговата немкиня; днес тримата пяхме „Не се отделяй от мене“; да бяхте чули само. Изглежда, вас това ви вълнува. Пяхме „Ние, господари“.