мой, пяхме — и ми стана дори скучно; гледам: работата лоша, нежности много. Започнах да ги дразни и двамата. Излезе добре. Отначало тя се разсърди на мене, после на него; а после той се разсърди на нея и й каза, че е щастлив само у дома си: и че за него там е рай; тя пък му каза, че е безнравствен; а аз й казах: „Ах!“ по немски; той си отиде, а аз останах; той дойде тука, тоест в рая, но в рая му е противно. И ето започнал да мърмори. Кой, кой сега според вас е виновен?
— Разбира се, ти възрази Увар Ивановпич, Шубин втренчи поглед в него.
— Ще се осмеля да ви попитам, почтени рицарю започна той е раболепен глас, вие благоволихте, да произнесете, тези загадъчни думи поради някакво съображение на вашата миедителна способност или пол, напора на мигновена потребност да произведете сътресение във въздуха, наречено звук?
— Не ме изкушавай ти казвам! — простена Увар Иванович.
Шубин се засмя и избяга навън.
— Ей! — възкликна след четвърт час. Увар Иванович. — Такова… чашка водка!
Прислужникът донесе на поднос водка, и закуска. Увар Иванович: тихичко взе от подноса чашката и дълго, с повишено внимание я гледа, сякаш не разбираше добре какво държи в ръката си. После погледна прислужника и го попита не се ли казва Васка. После прие огорчен, вид, изпи водката, похапна и бръкна в джоба си да извади носната кърпа. Прислужникът вече отдавна бе отнесъл подноса и стъклото на мястото им, бе изял остатъка от селдата и вече бе успял да заспи, сгушен в господарското палто, а Увар Ивановнч все още държеше кърпата пред себе си върху разперените си пръсти и със същото повишено внимание поглеждаше ту към прозореца, ту към пода и стените.
IX
Шубин се върна в стаята си в пристройката и разтвори книга. Камериерът на Николай Артемевич предпазливо влезе в стаята и му подаде малка триъгълна бележка, запечатана е голям гербов печат. „Надявам се — пишеше в бележката, — че вие, като честен човек, няма да си позволите да загатнете дори и с една дума за оная полица, за която говорихме — тази сутрин. Ние знаете моите отношения и моите правила, незначителността на самата сума и другите обстоятелства; най-сетне има семенни тайни, които трябва да се уважават, и семейното спокойствие е такава светиня, която само etres sans coeur6, към които нямам причини да ви причисля, не признават! (Бележката върнете.) Н. С.“
Шубин падраска отдолу с молив: „Не се безпокойте — още не съм започнал да измъквам кърпички от джобовете“, върна бележката на камериера и отново се залови за книгата. Но тя скоро падна от ръцете му. Той погледна аленеещото небе, двата млади могъщи бора, които растяха отделно от другите дървета, и помисли: „Денем боровете са синкави, а колко великолепно зелени са вечер“ и отиде в градината с тайната надежда да срещне там Елена. Той не се излъга. Пред него на пътеката между храстите се мярна роклята й, Той я настигна и като се изравни с нея, каза: Не гледайте към мене, аз не заслужавам.
Тя бегло го погледна, бегло се усмихна и продължи надолу към вътрешността на градината. Шубин тръгна след нея.
— Аз ви моля да не ме гледате — започна той, — а заговарям с вас: явно противоречие! Но все едно, това не мм е за първи път. Сега си спомних, че още не съм ви искал както трябва прошка за вчерашната си глупава постъпка. Не ми ли се сърдите, Елена Николаевна?
Тя се спря и не му отговори веднага — не защото се сърдеше, а защото мислите й бяха далече.
— Не — каза най-сетне тя, никак не се сърдя.
Шубин захапа устни.
— Какво загрижено… и равнодушно лице! — промърмори той. — Елена Николаевна — продължи той, като повиши глас, — позволете ми да ви разкажа един малък анекдот. Аз имах приятел, а този приятел също имаше приятел, който отначало се държеше, както подобава на един порядъчен човек, а после се пропи. И ето веднаж рано сутринта моят приятел го среща на улицата (по те вече, забележете, не бяха приятели), среща го и вижда, че е пиян. Моят приятел взел, че си обърнал главата. А онзи се приближил и казва: „Не бих се разсърдил — казва, ако не ме поздравехте, но защо отвръщате лице? Може би това съм сторил от мъка. Мир на праха ми!“
Шубин млъкна.
— И само това? — попита Елена.
— Само това.
— Не ви разбирам. Какво искате да кажете? Преди малко ми казвахте да не ви гледам.
— Да, а сега ви разправих колко е лошо да се отвръща лице.
— Та нима аз… — започна Елена.
— А нима не?