Елена леко се изчерви и протегна ръка на Шубин. Той силно я стисна.
— Вие, изглежда, мислите, че сте ме уловили в лоши чувства към вас — каза Елена, — но подозрението ви е несправедливо. Аз не съм и мислила да страня от вас.
— Да допуснем, да допуснем. Но признайте, че в тоя миг в главата ви има хиляди мисли, от конто нито една не ще ми поверите. Какво, не казах ли истината?
— Може би.
— Но защо така, защо?
— Моите мисли и на мене самата не са ясни — продума Елена.
— Тогава доверете ги другиму — — подхвана Шубин. Но аз ще ви кажа каква е работата. Вие имате лошо мнение за мене.
— Аз?
— Да, вие. Мислите, че у мене всичко е наполовина престорело, защото съм художник; че аз не само не съм способен за никаква работа — в това вие вероятно сте; права, — по дори и за никакво истинско, дълбоко чувство: че и да плача искрено, не мога, че съм бърборко и сплетник — и всичко това, защото съм художник. Какви нещастни, убити от бога хора сме ние тогава! Вие например, готов съм да се закълна, не вярвате на разкаянието ми.
Не, Павел Яковлевич, аз вярвам на разкаянието ви, и на сълзите ви вярвам. Но ми се струва, че самото ваше разкаяние ви забавлява, пък и сълзите. Шубин трепна.
— Е, виждам, това е, както казват лекарите, неизлечим случай, casus incurabilis. Остава само да наведе човек глава и да се покори. А при това — господи! — нима е истина, нима аз се занимавам само със себе си, когато до мене живее такава душа? Ида знаеш, че никога няма да проникнеш в тази душа, никога няма да научиш защо тъгува, защо се радва, какво кипи в пея, какво иска, къде отива… Кажете каза той след, кратко мълчание, — вие никога ли, за нищо на света ли в никакъв случай ли не бихте обикнали художник? Елена го погледна право в очите.
— Не мисля, Павел Яковлевич; не.
— Това все пак трябваше да се каже — промълви Шубин е комична отпадналост.
— След всичко, мисля, по-прилично е да не преча на самотната ви разходка. Професорът би ви попитал: а на основание на какви данни вие казахте не? Но аз не съм професор, аз по вашите понятия съм дете; но от децата не се отвръща лице, помнете. Сбогом. Мир на праха ми!
Елена искаше да го спре, но помисли и също каза:
— Сбогом.
Шубин излезе навън. Недалеч от дачата на Стахови срещна Берсенов. Той вървеше с бързи крачки, наклонил глава и килнал шапка над тила.
— Андрей Петрович! — извика Шубин.
Той се спря.
— Върви, върви — продължи Шубин, — аз само така, не те задържам — и върви право в градината; там ще намериш Елена. Тя, изглежда, тебе чака… във всеки случай чака някого… Разбираш ли ти силата на тия думи: тя чака! А знаеш ли, брат, какво удивително обстоятелство? Представи си, ето вече две години: живея с нея в една къща, влюбен съм в нея и едва сега, в тази минута, не я разбрах, а просто я видях. Видях я и разтворих ръце. Не ме гледай, моля ти се, с тая лъжеязвителна усмивка, която малко подхожда на сериозните ти черти. Е, да, разбирам, ти искаш да ми напомниш за Анушка. Та какво? Аз не отричам. Анушките са тъкмо за нашето брата. Да живеят Анушките и Зоите, и дори Августините Христиановни! Ти върви сега при Елена, а аз отивам… ти мислиш, при Анушка? Не, братко, по-лошо: при княз Чикурасов. Той е един меценат, казански татарин, като Волгин. Виждаш ли гази покана, тези букви: R. S. V. P.7? И на село нямам спокойствие! Addio8.
Берсенев изслуша мълчаливо тирадата на Шубин и като че се смути малко за него, после влезе в двора на дачата на Стахови. А Шубин наистина отиде у княз Чикурасов, на когото наговори с най-любезен вид най-остри дързости. Меценатът, казански татарин, се смееше високо, гостите на мецената се смееха, но на никого не беше весело, всички си отидоха раздразнени. Така двама малко познати господа, като се срещнат на Невския проспект, внезапно се ухилват един на друг, свиват престорено очи, нос и бузи и веднага, като се разминат, приемат предишния си, равнодушен или мрачен, най-често хемороидален израз.
X
Елена посрещна Берсенев приятелски, но не в градината, а в гостната, и веднага, почти нетърпеливо възобнови вчерашния разговор. Тя беше сама: Николай Артемевич незабелязано беше изчезнал някъде, Ана Василевна лежеше; горе с мокра превръзка на главата.
Зоя седеше до нея, оправила внимателно полата си и сложила ръце на коленете си; Увар Иванович почиваше в мецанина на широкия и удобен диван, който бяха нарекли „самосън“. Берсенев отново спомена за своя баща: той свято тачеше паметта му. Да кажем и ние няколко думи за него.
Собственик на осемдесет и двама души, които бе освободил преди смъртта си, илюминат, някогашен гьотингенски студент, автор на съчинение в ръкопис Проявите или предзнаменованията на духа в света, съчинение, в което шелингианизмът, сведенборгианизмът и републиканството се бяха смесили по най-оригинален начин бащата на Берсенев го бе довел в Москва още като малък, веднага след смъртта на майка му, и сам бе се заел с неговото възпитание. Той се подготвяше за всеки урок, трудеше се необикновено добросъвестно, но съвсем безуспешно: той беше мечтател, книжовник, мистик, говореше със запъване, с глух глас, изразяваше се неясно и претрупано, повече със сравнения, странеше дори от сина си, когото обичаше страстно. Естествено, че синът само мигаше на неговите уроци и: не напредваше ни на косъм. Старецът (той беше ма около петдесет години, беше се женил много късно) разбра най-сетне, че работата не върви на добре и премести своя Андрюша в пансион. Андрюша започна да се учи, но не се освободи от родителския: надзор: бащата го посещаваше непрекъснато, като дотягаше на съдържателя със своите наставления и беседи; надзирателите също се отегчаваха от неканения гост: той постоянно им донасяше някакви, както се изразяваха те, премъдри книги за възпитанието. Дори на учениците ставаше неловко, като видеха мургавото сипаничаво лице на стареца, слабата му фигура, винаги облечен в някакъв остропол сив фрак. Учениците не подозираха тогава, че този навъсен, никога неусмихващ се господин, с походка на жерав и с дълъг нос, от сърце страдаше и скърбеше за всеки от тях почти като за свой собствен син. Веднаж бе му хрумнало да побеседва с тях за Вашингтон. „Млади питомци!“ — започна той, но при първите звуци на странния му глас младите питомци се разбягаха. Честният гьотингенец не живееше сред рози: той постоянно беше подтиснат от хода на историята, от различни въпросни съображения. Когато младият Берсенев постъпи в университета, той започна да ходи с него на лекции; но вече здравето започваше да му изменя. Събитията от 48-а година го разтърсиха из основи (трябваше цялата книга да се преработи) и той умря през зимата на 53-а година, като не дочака синът му да свърши университета, но го поздрави предварително с титлата кандидат и го благослови да служи на науката. „Предавам ти факела — му каза той два часа преди смъртта си, — аз го държах, додето можах, не изпущай и ти тоя факел докрая.“