На втория ден след преместването си Инсаров стана в четири часа сутринта, обходи почти цяло Кунцово, изкъпа се в реката, изпи чаша студено мляко и се залови за работа; а работа той имаше много: учеше и руска история, и право, и политическа икономия, превеждаше български песии и летописи, събираше материали за източния въпрос, съставяше руска граматика за българи, българска за руси. Берсенев се отби при него и поприказваха за Фойербах. Инсаров го слушаше внимателно, възразяваше рядко, но уместно; от възраженията му беше ясно, че той се стараеше да си даде отговор на това: необходимо ли му е да се занимава с Фойербах, или може да мине и без него. Берсенев заговори след това за неговите занимания и попита няма ли да му покаже нещо. Инсаров му прочете превода си на две или три български песни и поиска да знае мнението му. Берсенев намери превода правилен, но недостатъчно жив. Инсаров си взе бележка. От песните Берсенев мина към съвременното положение в България и тогава той за пръв път забеляза каква промяна стана у Инсаров само при споменаването на неговата родина: не че лицето му се разпалваше или гласът му се издигаше — не! — но цялото му същество сякаш укрепваше и се стремеше напред, очертанието на устните му ставаше по-рязко и по-неумолимо, а в дълбочината на очите му се запалваше някакъв мъждив, неугасим огън. Инсаров не обичаше да разказва за пътуването си в родината, но за България изобщо говореше на драго сърце с всекиго. Той говореше с бавен глас за турците, за тяхното подтисничество, за мъката и нещастията на съотечествениците си, за надеждите им; съсредоточена обмисленост на една-единствена и отдавнашна страст се чувствуваше във всяка негова дума.
„Няма съмнение — помисли си в това време Берсенев, — че турският ага добре е платил за смъртта на майка му и баща му.“
Инсаров не беше се доизказал, когато вратата се отвори и на прага се показа Шубин.
Той влезе в стаята някак прекалено разпуснато и добродушно; Берсенев, който го познаваше добре, веднага разбра, че нещо му е криво.
— Представям се без церемонии — започна той със светъл и открит израз на лицето, — казвам се Шубин; приятел съм на този млад човек. (Той посочи Берсенев.) А вие сте господин Инсаров, нали?
— Аз съм Инсаров.
— Тогава дайте си ръката и да се запознаем. Не зная говорил ли ви е Берсенев за мене, но на мен много е говорил за вас. Вие се преместихте тука? Отлично! Не ми се сърдете, че така втренчено ви гледам. Аз съм скулптор по занаят и предчувствувам, че в скоро време ще поискам позволение от вас да извая главата ви.
— Главата ми е на вашите услуги — каза Инсаров.
— Какво ще правим днес, а? — заговори Шубин, като седна внезапно на ниския стол и се опря с две ръце на широко разтворените си колена. — Андрей Петрович, ваше благородие има ли някакъв план за днешния ден? Времето е чудесно; така мирише на сено и на сухи ягоди… сякаш пиеш гръден чай. Трябва да се измисли някакъв фокус. Ще покажем на новия обитател на Кунцово всичките му многобройни красоти. („Нещо му е криво“ — продължаваше да си мисли Берсенев.) Е, защо мълчиш, приятелю мой Хорацио? Отвори мъдрите си уста. Ще измислим ли фокус, или няма?
— Не зная — забеляза Берсенев — какво ще каже Инсаров. Той като че се готви да работи.
Шубин се завъртя на стола.
— Вие искате да работите? — попита той някак носово.
— Не — отговори Инсаров, — днешния ден мога да посветя на разходка.
— А! — промълви Шубин. — Това е прекрасно. Тръгвайте, приятелю мой Андрей Петрович, покрийте с шапка мъдрата си глава и да вървим, където ни видят очите. Нашите очи са млади — гледат далече. Зная една отвратителна кръчма, гдето ще ни дадат отвратителен обед; но ще ни бъде много весело. Да вървим.
След половин час тримата вървяха по брега на Москва-река. Инсаров имаше едни доста странен каскет с наушници, от който Шубин изпадна в не съвсем естествен възторг. Инсаров вървеше бавно, гледаше, дишаше, говореше и се усмихваше спокойно; той беше посветил тоя ден на удоволствие и се наслаждаваше напълно. „Така се разхождат неделен ден благоразумните момчета“ — шепнеше Шубин на ухото на Берсенев. Самият Шубин много лудуваше, бягаше напред, заставаше в позите на известни статуи, премяташе се, но тревата, спокойствието на Инсаров не че го дразнеше, но го караше да се превзема. „Какво си се разлудувал, французино!“ — на два пъти му направи забележка Берсенев. „Да, аз съм французин, полуфранцузин — отвърна му Шубин, — а ти дръж средата между шегата и сериозното, както ми казваше един слуга.“ Младежите свърнаха от реката и тръгнаха по един тесен и дълбок дол, между две стени от златна висока ръж; синкава сянка падаше върху им от едната стена; лъчистото слънце сякаш се плъзгаше по върховете на класовете; чучулиги пееха, пъдпъдъци викаха; навсякъде се зеленееше трева; топъл ветрец поклащаше и повдигаше листата, люлееше главичките на цветята. След, дълго скитане, почивки, дърдорене (Шубин се опита дори да играе на прескачаница с някакъв минаващ беззъб селянин, който все се смееше, каквото и да нравеха с него господата) младежите стигнаха до „отвратителната“ кръчма. Слугата едва не събори и тримата и наистина ги нахрани с много лош обед, с някакво си задбалканско вино, което впрочем не им пречеше да се веселят от душа, както предсказваше Шубин; самият той се веселеше по-шумно, но по-малко от всички. Той пи за здравето на неразбираемия, но велик Венелин, за здравето на българския крал Крум, Хрум или Хром, живял едва ли не в Адамово време.