Шубин изплези език.
— Чакай, чакай — възрази Берсенев. — Това е парадокс. Ако ти не съчувствуваш на красотата, ако не я обичаш навсякъде, гдето и да я срещнеш, тя и в изкуството няма да ти се удаде. Ако прекрасната гледка, прекрасната музика нищо не говорят на душата ти, искам да кажа, ако ти не им съчувствуваш…
— Ех ти, съчувственико! — извика Шубин и сам се засмя иа новоизнамерената дума, а Берсенев се замисли. — Не, брат — продължи Шубин, — ти си умей, философ, трети кандидат в Московския университет, с тебе е опасно да спори човек, особено някакъв си незавършил студент като мене; но виж какво ще ти кажа: освен изкуството си аз обичам красотата само у жените… у момичетата, и то от известно време…
Той се обърна по гръб и сложи ръце под главата си, Няколко мига минаха в мълчание. Тишината на пладнешката жега тегнеше над сияещата и заспала земя.
— Да, стана дума за жените — заговори пак Шубин. — Защо някой не вразуми Стахов? Вижда ли го в Москва?
— Не.
— Съвсем се е побъркал старецът. По цели дни седи при своята Августииа Христиановна, скучае страшно, но седи. Зяпат се един друг, тъй глупаво… Дори ти е противно да ги гледаш. Чудно нещо! С какво семейство бог е сподобил този човек: но не, само Августина Христиановна и никоя друга! Не знам нищо по-отвратително от нейната патешка физиономия! Тия дни моделирах карикатурата й, в дантановски стил. Не стана лоша, ще ти я покажа.
— А бюстът на Елена Николаевна — попита Берсенев — напредва ли?
— Не, братко, не напредва. От това лице можеш да изпаднеш в отчаяние. Погледнеш — чисти линии, строги, прави; струва ти се, не е трудно да постигнеш прилика. Но не е в това работата!… Просто ти се изплъзва. Забелязал ли си как слуша тя? Нито една черта не трепва, само изразът на погледа непрекъснато се мени, а от него се променя цялата физиономия. Какво може да направи тука един скулптор, и при това лош! Чудно същество… странно същество — прибави той след кратко мълчание.
— Да; тя е чудно момиче — повтори след него Берсенев.
— А е дъщеря на Николай Артемевич Стахов! Иди след това разсъждавай за кръвта, за рода. И интересно е, че тя действително е негова дъщеря, прилича на него, и на майка си прилича, на Ана Василевна. Аз искрено уважавам Ана Василевна, тя е моя благодетелка; по все пак тя е кокошка. Откъде се е взела тая душа у Елена? Кой е запалил тоя огън? Ето ти пак задача, философе!
Но „философът“ както преди нищо не отговори! Берсенев изобщо не многоглаголствуваше и когато говореше, се изразяваше неумело, със запъвания, без нужда разперваше ръце; а този път някакво особено спокойствие бе обзело душата му, спокойствие, прилично на умора и тъга. Той наскоро се бе преместил извън града след дълга и трудна работа, която му отнемаше по няколко часа на ден. Бездействието, блаженството и чистотата на въздуха, съзнанието за постигнатата цел, своенравният и небрежен разговор с приятеля, ненадейно извиканият образ на милото същество, всички тия разнообразни и същевременно, кой знае защо, сходни впечатления се сляха у него в едно общо чувство, което го и успокояваше, и вълнуваше, и обезсилваше… Той беше много нервен младеж.
Под липата беше прохладно и спокойно; прилетелите в кръга на нейната сянка мухи и пчели бръмчаха сякаш по-тихо; чистата дребна трева, с изумруден цвят, без златни оттенъци, не се поклащаше; високите стъбълца стояха неподвижно като омагьосани; като мъртви висяха малките гроздове жълти цветове по ниските клони на липата. Сладката миризма с всяко вдишване проникваше дълбоко в гърдите, а гърдите охотно я поемаха. В далечината, отвъд реката, до небосклона всичко блестеше, всичко гореше; от време на време там подухваше ветрец и раздробяваше и усилваше блясъка; лъчиста пара трептеше над земята. Птици не се чуваха: те не пеят в жегата; но щурците цвъртяха навсякъде и приятно беше да слушаш тоя зноен звук на живота, седейки на прохлада, на спокойствие: той навяваше сън и будеше мечти.
— Забелязал ли си — започна изведнъж Берсенев, като си помагаше с движения на ръцете — какво странно чувство буди у нас природата? Всичко в нея е така пълно, така ясно, искам да кажа, така доволно от себе си и ние разбираме това и му се любуваме, а в същото време тя, поне у мене, всякога буди някакво безпокойство, някаква тревога, дори тъга. Какво значи това? Дали по-силно съзнаваме пред нея, пред нейното лице, цялото свое несъвършенство, своята обърканост, или пък ни е малко това удовлетворение, с Което тя се задоволява, а другото, тоест, искам да кажа, онова, от което ние имаме нужда, липсва в нея.
— Хм — възрази Шубин, — ще ти кажа, Андрей Петрович, откъде иде всичко това. Ти описа чувствата на самотния човек, който не живее, а само гледа и се възторгва. Защо ще гледаш? Живей и ти и ще бъдеш силен. Колкото и да чукаш на вратата на природата, тя не щети се откликне с разбрана дума, защото я няма. Ще звучи и стене като струпа, по песен от нея не чакай, Живата душа — тя ще се откликне, и преди всичко женската душа. И затова, благородни ми приятелю, съветвам те да си намериш другарка на сърцето и всички твои тъжни чувства веднага ще изчезнат. Ето онова, „от което имаме нужда“, както казваш ти. Та тази тревога, тази тъга, та това е просто един вид глад. Дай на стомаха истинска храна и всичко веднага ще бъде в ред. Заеми мястото си в пространството, бъди тяло, братко мой! Пък и какво е това, защо ти е природата? Чуй само: любов… каква силна, огнена дума! Природа… какъв студен, школски израз! И затова (Шубин запя): „Да живее Маря Петровна!“ Или не — прибави той, — не Маря Петровна, но все едно! Ву ме компрене.1