— В девети век — поправи го Инсаров.
— В девети век? — възкликна Шубин. — О, какво щастие!
Берсенев забеляза, че сред всичките си лудории, необмислени постъпки и шеги Шубин все като че изпитваше Инсаров, като че го изследваше и се вълнуваше вътрешно, а Инсаров си оставаше все така спокоен и ясен.
Най-сетне те се върнаха в къщи, преоблякоха се и за да не излизат от релсите, в конто бяха попаднали от сутринта, решиха да отидат още тая вечер у Стахови. Шубин изтича напред да съобщи за пристигането им.
— Хироят Инсаров ей сега ще благоволи да дойде! — тържествено обяви той, като влезе в гостната на Стахови, дето в този момент бяха само Елена и Зоя.
— Wer?9 — попита по немски Зоя. Когато нещо я изненадваше, тя винаги заговаряше на родния си език. Елена вдигна глава. Шубин я погледна с игрива усмивка на устните. Тя се ядоса, но не каза нищо.
— Чухте ли — повтори той, — господин Инсаров иде.
— Чух — отговори тя, — и чух как го нарекохте. Чудя се наистина. Кракът на господин Инсаров още не е стъпил тука, а вие вече смятате за необходимо да се кривите!
Шубин изведнаж омекна.
— Имате право, вие винаги имате право, Елена Николаевна — измърмори той, — но аз само така, ей богу. Ние цял ден с него заедно се разхождахме и той, уверявам ви, е отличен човек.
Не съм ви питала за това …… промълви Елена и стана.
— Млад ли е господин Инсаров? — попита Зоя.
— На сто четиридесет и четири години — отговори ядосано Шубин.
Прислужникът доложи за пристигането на двамата приятели. Те влязоха. Берсенев представи Инсаров. Елена ги покани да седнат и сама седна, а Зоя отиде горе: трябваше да се предупреди Ана Василевна. Започна разговор, доста незначителен, както всички първи разговори. Шубин наблюдаваше мълчаливо от ъгъла, но нямаше какво да се наблюдава. У Елена той забелязваше следи от сдържан яд против него, Шубин — и нищо повече. Той гледаше Берсенев и Инсаров и като скулптор сравняваше лицата им. „И двамата — мислеше той — не са красиви: българинът има характерно, скулптурно лице; ето сега е осветено добре; велико-русинът е повече за живопис: няма линии, физиономия има. А пък и в единия, и в другия може да се влюби. Тя още не обича, но ще обикне Берсенев“ — реши той в себе си. Ана Василевна дойде в гостната и разговорът стана съвсем дачен, именно дачен, не селски. Това беше разговор твърде разнообразен по изобилие на обсъжданите въпроси; но кратки, доста мъчителни паузи го прекъсваха всеки три минути. В една от тези паузи Ана Василевна се обърна към Зоя. Шубин разбра нейния ням намек и направи кисела физиономия, а Зоя седна на пианото и изсвири и изпя всичките си парчета. Увар Иванович се показа иззад вратата, но размърда пръсти и се оттегли. После поднесоха чай, после всички вкупом се разходиха из градината. Стъмни се и гостите си отидоха.
Инсаров наистина направи на Елена по-слабо впечатление, отколкото самата тя очакваше, или по-точно казано, не й направи онова впечатление, което тя очакваше. Харесаха й неговата прямота и непринуденост, и лицето му й се хареса; но цялото същество на Инсаров, спокойно твърдо и обикновено просто, някак не се съгласуваше с онзи образ, който си беше изградила от разказите на Берсенев. Елена, без сама да подозира, бе очаквала нещо „по-фатално“. „Но — мислеше си тя — той днес говори много малко, виновна съм аз; не го разпитвах; да видим другия път… а очите му са изразителни, честни очи.“ Тя чувствуваше, че й се искаше не да се преклони пред него, а да му подаде приятелски ръка, и недоумяваше: не такива си представяше тя хората като Инсаров, „героите“. Тази последна дума й напомни за Шубин и тя, вече в леглото си, пламна и се разсърди.