— Харесаха ли ви новите познати? — попита на връщане Берсенев Инсаров.
— Много ми харесаха — отговори Инсаров, — особено дъщерята. Изглежда чудесно момиче. Вълнува се, по у нея това вълнение е хубаво.
— Трябва да ходим по-често у тях — забеляза Берсенев.
— Да, трябва — продума Инсаров и нищо повече не каза чак до къщи. Той веднага се затвори в стаята си, по свещта горя до късно след полунощ.
Берсенев не бе успял да прочете една страница от Раумер, когато шепа ситен пясък чукна по стъклото на прозореца му. Той неволно трепна, отвори прозореца и видя Шубин, бледен като платно.
— Какъв си неуморим! Мощна пеперуда! — започна Берсенев.
— Тсс! — прекъсна го Шубин. — Дойдох при тебе скришом, както Макс при Агата. Трябва непременно да ти кажа две думи насаме.
— Но влез в стаята де.
— Не, няма нужда — възрази Шубин и се облегна на рамката на прозореца, — така е по-весело, повече прилича на Испания. Първо, поздравявам те: акциите ти се подигнаха. Твоят прехвален необикновен човек се провали. За това мога да ти гарантирам. А за да ти докажа моята безпристрастност, слушай: ето характеристиката на господни Инсаров. Талант — никакъв, поезия — хич, способности за работа — много, памет — силна, ум — не разнообразен и не дълбок, по здрав и жив; сухота и сила, и дори дар слово, когато стане дума за неговата, между нас казано, прескучна България. Какво, ще кажеш, че съм несправедлив? Още една забележка: ти с него никога няма да бъдеш пати, и никой не е бил с него на ти; аз, като артист, съм му противен, е което се гордея. Сухота, сухота, а всички нас може да ни смеле на прах. Той е свързан със земята си — не като нашите празни кратуни, които се умилкват около народа: влей се в нас, жива вода! Затова и задачата му е по-лека, по-лесно разбираема: трябва само да се изгонят турците, голяма работа! Но всички тези качества, слава богу, не се харесват на жените. Обаяние няма, шарм; не е като нас с тебе.
— Какво бъркаш и мене? — измърмори Берсенев. — И за останалото не си прав: ти никак не си му противен, а със своите съотечественици той е на ти… това аз знам.
— Това е друга работа! За тях той е герой; а, да си призная, аз иначе си представям героите: героят няма защо да умее да говори: героят мучи като бик; но затова бутне ли с рога, стени събаря. И той сам надали знае защо бута, но бута. Впрочем може би в наше време има нужда от друг калибър герои.
— Защо те занимава толкова Инсаров? — попита Берсенев. — Нима ти дотича тука само за да ми опишеш характера му?
— Аз дойдох тук — започна Шубин, — защото в къщи ми беше много мъчно.
— Я гледай! Да не би пак да заплачеш?
— Смей се! Аз дойдох тука, защото ми иде да се изям от мъка, защото ме разкъсва отчаяние, яд, ревност…
— Ревност? От кого ревнуваш?
— От тебе, от него, от всички. Мъчи ме мисълта, че ако я бях разбрал по-рано, ако се бях заловил умело за тази работа… Но защо да приказвам! Ще се свърши е това, че аз все ще се смея, ще лудувам, ще се кривя, както тя казва, а накрая ще взема да се удавя.
— Е, ти че няма да се удавиш, няма……забеляза Берсенев.
— В такава нощ, разбира се, не; но дано само доживеем до есента. В такава нощ също се умира, само че от щастие. Ах, щастие! Всяка проточена през пътя сянка от дърветата сега сякаш шепне: „Зная аз къде е щастието… Искаш ли да ти кажа?“ Бих те повикал да се разходим, но ти сега си под влияние на прозата. Спи и сънувай математически фигури! А моята душа се къса. Вие, господа, виждате, че човек се смее, значи, според вас му е леко; вие можете да му докажете, че той сам си противоречи — значи, той не страда… Бог да ви е на помощ!
Шубин бързо се отдалечи от прозореца. „Анушка!“ — искаше да извика след него Берсенев, но се въздържа: Шубин наистина не изглеждаше добре. След една-две минути на Берсенев дори му се стори, че чува ридания: той стана, отвори прозореца; беше тихо; само някъде далеч, може би някой минаващ селянин пееше проточено Степ Моздокская.
XIII
Първите две седмици след преместването си край Купцово Инсаров посети Стахови не повече от четири или пет пъти; Берсенев ходеше у тях през ден. Елена винаги му се радваше, винаги между него и нея се завързваше жив и интересен разговор и все пак той се връщаше в къщи често с печално лице. Шубин почти не се виждаше; той трескаво се бе заел със своето изкуство: или седеше затворен в стаята си и изскачаше оттам по блуза, цял изцапан с глина, или прекарваше дни наред в Москва, където имаше ателие, в което дохождаха при него моделите му и италиански формовчици, негови приятели и учители. Нито веднаж Елена не поговори с Инсаров така, както искаше; в негово отсъствие тя се готвеше да го разпита за много неща, но когато той дойдеше, ставаше й неудобно за нейните приготовления. Самото спокойствие на Инсаров я смущаваше: струваше й се, че няма право да го кара да говори и решаваше да чака; при това тя чувствуваше, че с всяко негово посещение, колкото и незначителни да бяха разменените помежду им думи, той я привличаше все повече и повече. Но не й се случи да остане с него насаме, а за да се сближиш с един човек, трябва поне веднаж да поговориш с него на четири очи. Тя много говореше за него с Берсенев. Берсенев разбираше, че въображението на Елена е поразено от Инсаров, и се радваше, че неговият приятел не се бе провалил, както твърдеше Шубин; той с жар й разказваше до най-малките подробности всичко, каквото знаеше за него (самите ние често, когато искаме да се харесаме на някого, превъзнасяме в разговор с него приятелите си, като при това почти никога не подозираме, че по тоя начин хвалим себе си), и само понякога, когато бледните страни на Елена леко поруменяваха, а очите светваха и се разширяваха, онази лоша, изпитана вече от него тъга свиваше сърцето му.