Веднаж Берсенев отиде у Стахови не в обикновеното време, в единадесет часа сутринта. Елена излезе при него в салона.
— Представете си — започна той с принудена усмивка. — нашият Инсаров изчезна.
— Как изчезна? — продума Елена.
— Изчезна. Преди три дена вечерта отиде някъде и оттогава го няма.
— Не ви ли каза къде отива?
— Не.
Елена се отпусна на стола.
— Сигурно е отишъл в Москва — промълви тя, като се мъчеше да се покаже равнодушна и в същото време сама се чудеше на това, че се мъчи да се покаже равнодушна.
— Не мисля — възрази Берсенев. — Той не замина сам.
— А с кого?
— При него онзи ден, преди обед, дойдоха двама души, сигурно негови съотечественици.
— Българи? Защо мислите така?
— Защото, доколкото можах да разбера, те говореха с него на език, непознат за мене, но славянски. — Вие, Елена Николаевна, все намирате, че Инсаров не е достатъчно тайнствен: какво по-тайнствено от това посещение? Представете си: влязоха при него — че като се развикаха и запрепираха, и то така диво и злобно… И той викаше.
— И той?
— И той. Крещеше им. Те като че се оплакваха едни от друг. Да бяхте видели тези посетители! Лица мургави, с широки скули, тъпи, с ястребови носове, и двамата към четиридесетгодишни, лошо облечени, целите в прах и в пот, на глед занаятчии… — нито занаятчии, нито господа… Бог знае що за хора са.
— И той с тях ли замина?
— С тях. Нахрани ги и отиде с тях. Хазайката ми каза — двамата изяли цяло огромно гърне каша. Тъй, казва, се надпреварваха и гълтаха като вълци.
Елена слабо се усмихна.
— Ще видите — промълви тя, — всичко ще излезе някак много прозаично.
— Дай боже! Само че напразно употребих тази дума. У Инсаров няма нищо прозаично, макар и Шубин да уверява…
— Шубин! — прекъсна го Елена и сви рамене.
Но признайте, че тия двама господа, които са гълтали кашата…
— И Темистокъл е ял в навечерието на Саламинското сражение — с усмивка забеляза Берсенев.
— Така е: но затуй пък на другия ден е имало сражение. А вие все пак ми съобщете, когато той се върне — прибави Елена и се опита да промени разговора, по той не вървеше.
Влезе Зоя и започна да ходи в стаята на пръсти, с което искаше да покаже, че Ана Василевна още не се е събудила. Берсенев си отиде.
Същия ден вечерта донесоха от него записка за Елена. „Върна се — пишеше той, — загорял и целият в прах; но защо и къде е ходил, не зная; може би ще узнаете вие?“
— Може би ще узнаете вие! — прошепна Елена. — Нима той говори с мене!
XIV
На другия ден, към два часа, Елена стоеше в градината пред малката колибка, гдето тя отглеждаше две домашни кученца. (Градинарят ги бе намерил хвърлени край оградата и ги бе донесъл на госпожицата, за която перачките му бяха казали, че била много състрадателна към всички зверове и животинки. Той не се излъга в сметките си: Елена му даде четвърт рубла.) Тя надпикна в колибката, увери се, че кученцата са живи и здрави и че са им постлали нова слама, обърна се и едва не извика: право към пея по алеята идеше Инсаров, сам.
— Здравейте — продума той, като се приближи до нея и свали каскета си. Тя забеляза, че той наистина силно бе загорял през последните три дий. — Исках да дойда с Андрей Петрович, но той нещо се забави; и ето че тръгнах без него. У вас няма никого: всички спят или се разхождат, и аз дойдох тука.
— Вие сякаш се извинявате — отговори Елена.