Това е съвсем излишно. Ние всички много се радваме да ви видим… Да седнем тук, на скамейката, на сянка.
Тя седна. Инсаров седна до нея.
— Вие, изглежда, не сте били в къщи тия дни? — започна тя.
— Да — отговори той, — нямаше ме… Андрей Петрович ли ви разказа?
Инсаров я погледна, усмихна се и започна да си играе с каскета. Като се усмихваше, той бързо мигаше с очи и издаваше напред устни, което му придаваше много добродушен вид.
— Андрей Петрович вероятно ви е казал също, че съм заминал с някакви си… безобразни хора — продума той, като продължаваше да се усмихва.
Елена малко се смути, но веднага почувствува, че на Инсаров трябва всякога да се казва истината.
— Да — каза тя решително.
— И какво си помислихте за мене? — попита той изведнаж.
— Елена вдигна очи към него.
— Помислих… — промълви тя — помислих, че вие винаги знаете какво правите и че не сте в състояние да направите нищо лошо.
— Е, благодаря ви за това. Знаете ли, Елена Николаевна — започна той, като се помести някак доверчиво към нея, — нашите тук са едно малко семейство: между нас има хора слабо образовани; но всички са силно предани на общото дело. За нещастие без кавги не може, а мене всички ме познават, вярват ми; та ме повикаха да разрешим един спор. Отидох.
— Далече ли?
— Пътувах шестдесет версти, в Тропцко. Там, при манастира, също има наши. Не беше напразно: уредих работата.
— А трудно ли ви беше?
— Трудно. Един много упорствуваше. Не искаше да даде парите.
— Как? За пари ли беше спорът?
— Да; и то за малко пари! А вие какво предполагахте?
— И вие за такива глупости сте пропътували шестдесет версти? Изгубили сте три дена?
— Не са глупости, Елена Николаевна, щом са замесени наши земляци. Да се откажеш, е грехота. Ето, както виждам, вие дори на кученцата не отказвате да помогнете и аз ви похвалявам за това. А че съм изгубил време, това не е беда, поене ще наваксам. Нашето време не принадлежи на нас.
— А на кого?
— На всички, които имат нужда от пас. Разказвам ви всичко това надве-натри, защото ценя вашето мнение. Представям си как ви е озадачил Андрей Петрович!
— Вие цените моето мнение продума със слаб глас Елена, — защо?
Инсаров пак се усмихна.
— Защото вие сте добро момиче, не сте аристократка. — ето затова.
Настъпи кратко мълчание.
— Дмитрий Никаворович — каза Елена, знаете ли, че вие за пръв път сте така откровен с мене?
— Как тъй? Струва ми се, че винаги съм ви казвал всичко, което съм мислил.
Не, това е за пръв път и аз много се радвам и също искам да бъда искрена е вас. Може ли?
Инсаров се засмя и каза:
— Може.
— Предупреждавам ви, че съм много любопитна.
— Нищо, говорете.
— Андрей Петрович ми е разказвал много за живота ви, за вашата младост. Известно ми е едно обстоятелство, едно ужасно обстоятелство… Зная, че сте ходили после в родината си… Не ми отговаряйте, за бога, ако въпросът ми ви се стори нескромен, но мене ме мъчи една мисъл… Кажете, срещнахте ли се е онзи човек…
Дъхът на Елена замря. Стана и и срамно, и страшно от смелостта й. Инсаров я гледаше втренчено, леко присвил очи, пипайки с пръсти брадичката си.
— Елена Николаевна — започна той най-сетне и гласът му беше по-тих от обикновено, което почти изплаши Елена, аз разбирам за кой човек споменахте сега. Не, аз не се срещнах с него и слава богу! Не съм го търсил, не съм го търсил не защото не съм смятал, че имам право да го убия — аз бих го убил много спокойно, — но защото въпросът не е за лично отмъщение, когато се касае за народно, общо отмъщение… или не, тази дума е неподходяща… когато се касае за освобождението на народа. Едното би пречило на другото. И то няма да избяга, като му дойде времето… И то няма да избяга — — повтори той и поклати глава.
Елена го погледна крадешком.
Много ли обичате своята родина? — произнесе тя плахо.
— Още не се знае — отговори той. — Когато някой от нас умре за нея, — тогава може да се каже, че я е обичал.
— Тъй че, ако биха ви лишили от възможността да се върнете в България — продължаваше Елена, би ви било много тежко в Русия?
Инсаров наведе глава.
— Струва ми се, но бих могъл да понеса това — продума той.
— Кажете — започна пак Елена, — трудно ли е да се научи български език?
— Никак. За русина е срамно да не знае български. Русинът трябва да знае всички славянски наречия. Искате ли да ви донеса български книги? Ще видите колко е лесно. Какви месни имаме! Не по-лоши от сръбските. Ето, чакайте, ще ви преведа една от тях. В нея се говори за… Но вие знаете ли поне малко нашата история?