— Не, нищо не зная — отговори Елена.
— Чакайте, ще ви донеса една книжка. От нея где научите поне главните факти. Но чуйте песента … Впрочем по-добре е да ви донеса написан превода. Уверен съм, че ще ни обикнете: вие обичате всички потиснати. Ако знаехте какъв благодатен е нашият край! А го тъпчат, измъчват — подхвана той с неволно движение на ръката си, а лицето му потъмня, — всичко ни отнеха — всичко: църквите ни, правата ни, земите ни; като стадо ни гонят мръсните турци, колят ни…
— Дмитрий Никанорович! — възкликна Елена. Той млъкна.
— Извинете ме. Аз не мога да говоря за това хладнокръвно. Но вие току-що ме питахте обичам ли родината си. Какво друго може да се обича на земята? Кое е единствено неизменно, кое стои над всички съмнения, на кое не може да не се вярва след бога? И когато тая родина има нужда от тебе… Забележете: последният селянин, последният просяк в България и аз — ние желаем едно и също. Всички имаме една цел. Знаете ли каква увереност и сила дава това!
Инсаров млъкна за миг и пак заговори за България. Елена го слушаше с жадно, дълбоко и печално внимание. Когато свърши, тя още веднаж го попита:
— Значи, за нищо на света не бихте останали в Русия?
А когато той си отиде, тя дълго гледа след него. Тоя ден той стана за нея друг човек. Тя изпращаше съвсем различен човек от онзи, когото посрещна преди два часа.
От този ден той започна да ходи у тях все по-често и по-често, а Берсенев все по-рядко. Между двамата приятели се появи нещо странно, което те добре чувствуваха, но не можеха да назоват, а се бояха да го изяснят. Така измина един месец.
XV
Ана Василевна обичаше да седи в къщи, както вече е известно на читателя; но понякога съвсем неочаквано в нея се явяваше непреодолимо желание за нещо необикновено, за някаква чудна partie de plaisir10; и колкото по-голяма трудност представляваше тази partie de plaisir, колкото повече приготовления и грижи изискваше, толкова повече се вълнуваше самата Ана Василевна, толкова й беше по-приятно. Хванеше ли я това настроение през зимата — тя нареждаше да откупят две-три съседни ложи, събираше всички свои познати и отиваше на театър или дори на маскарад; лете тя отиваше извън града, някъде по-далече. На другия ден се оплакваше от главоболие, охкаше и не ставаше от леглото, а след два месеца у нея пак се запалваше жаждата за „необикновеното“. Същото се случи и сега. Някой спомена пред нея за хубостите на Царицино и Ана Василевна внезапно заяви, че тя други ден възнамерява да отиде в Царицино. В къщи се вдигна тревога: нарочен човек замина в Москва за Николай Артемевич; с него замина и икономът, да купи вино, пастети и всякакви хранителни продукти; на Шубин бе заповядано да наеме пощенска кола (само каретата бе недостатъчна)и да приготви коне за смяна при пътуването; прислужникът два пъти тича до Берсенев и Иисаров и им занесе две покани, написани най-напред на руски, после на френски от Зоя; самата Ана Василевна се грижеше за пътния тоалет на госпожиците. Между това partie de plaisir едва не се провали: Николай Артемевич пристигна от Москва в кисело и недоброжелателно, фрондьорско разположение иа духа (той все още се сърдеше на Августина Христиановна) и като разбра каква е работата, решително обяви, че той няма да замине; че да се пътува с коли от Кунцево до Москва и от Москва до Царицино, и от Царицино пак до Москва, и от Москва до Кунцево — е безсмислено — и най-сетпе, прибави той, „нека най-напред ми докажат, че на едно място на земното кълбо може да бъде по-весело, отколкото на друго, тогава ще тръгна“. Това, разбира се, никой не можеше да му докаже и Ана Василевна поради липса на солиден кавалер вече беше готова да се откаже от partie de plaisir, но си спомни за Увар Иваиович и от мъка изпрати да го повикат от стаичката му, като каза: „Давещият се и за сламка се хваща.“ Събудиха го: той слезе долу, изслуша мълчаливо предложението на Ана Василевпа, размърда пръсти и за обща изненада се съгласи. Ана Василевпа го целуна по бузата и го нарече миличък; Николай Артемевич се усмихна презрително и каза: „Quelle dourde!“11 (той обичаше при случай да употребява „изящни“ френски думи), а на другата сутрин, в седем часа, една карета и една каляска, натоварени догоре, потеглиха от двора на Стаховата дача. В каретата седяха дамите, прислужницата и Барсенев; Инсаров се настани на капрата; а в каляската бяха Увар Иванович и Шубин. Увар Иваиович само с движение на пръста си повика при себе си Шубин; той знаеше, че Шубин ще го дразни през целия път, по между „черноземната сила“ и младия художник съществуваше някаква странна връзка и свадлива откровеност. Впрочем този път Шубин остави своя дебел приятел на спокойствие: той беше мълчалив, разсеян и кротък.