Слънцето вече беше високо в безоблачния лазур, когато екипажите пристигнаха до развалините на Царицинския замък, мрачен и страшен дори посред бял ден. Цялата компания се изсипа на тревата и веднага се упъти към градината. Напред вървяха Елепа и Зоя с Инсаров; зад тях, с израз на пълно щастие на лицето, пристъпяше Ана Василевпа под ръка с Увар Иванович. Той пъхтеше и се клатеше, новата сламена шапка режеше челото му, краката му пареха в обувките, но и той се чувствуваше добре; Шубин и Берсенев завършваха шествието. „Ние ще бъдем, братко, в резерва, като някои ветерани“ — пошепна Шубин на Берсенев. — „Там сега е България“ — прибави той, като посочи е вежди Елена.
Времето беше чудесно. Всичко наоколо цъфтеше, бръмчеше и пееше; в далечината сияеше водата на езерата; празнично, светло чувство изпълваше душата. „Ах, колко е хубаво! Ах, колко е хубаво!“ — непрестанно повтаряше Ана Василевна; Увар Иваиович клатеше одобрително глава в отговор на нейните възторжени възклицания и веднаж дори промълви: „Няма какво да се говори!“ Елена от време на време разменяше по някоя и друга дума с Инсаров; Зоя придържаше с двете си пръстчета края на широката си шапка, кокетно показваше изпод розовата си копринена рокля малките си крачета, обути в светлосиви ботинки с тъни върхове, и поглеждаше, ту встрани, ту назад. „Ехе — възкликна изведнаж невисоко Шубин, Зоя Никитишна, чини ми се, се озърта. Ще отида при нея. Елена Николаевна сега ме презира, а тебе, Андрей Петрович, уважава, което е все едно. Ще отида; стига съм се мръщил. А тебе, приятелю мой, те съветвам да се занимаваш с ботаника: в твоето положение това е най-хубавото, което можеш да измислиш; а то и в научно отношение е полезно. Сбогом!“ Шубин изтича при Зоя, предложи й ръка, като каза: „Ihre Hand Madame“12, хвана я и тръгна с нея напред. Елена се спря, повика Берсенев и също го хвана под ръка, но продължаваше да говори с Инсаров. Тя го питаше как на неговия език се казва момина сълза, клен, дъб, липа… („България!“ помисли си бедният Андрей Петрович.)
Изведнаж напред се чу вик; всички вдигнаха глави; табакерата на Шубин летеше към храсталака, хвърлена от ръката на Зоя. „Почакайте, аз ще ви отплатя за това!“ — възкликна той, мушна се в храста, намери там табакерата си и се върна пак при Зоя; по преди да успее да се приближи до нея, табакерата му отново полетя през пътеката. Пет пъти се повтори тази игра, той лее се кискаше и се заканваше, а Зоя само мълчаливо се усмихваше и се свиваше като котенце. Най-после той хвана пръстите й и така и стисна, че тя изписка и дълго след това духа ръката си, престорено се сърдеше, а той й тананикаше нещо на ухото.
— Лудетини, млади хора — весело забеляза Ана Василевна на Увар Иванович.
Той раздвижи пръсти.
— Как ви се вижда Зоя Никитишна? — каза Берсенев на Елена.
— А Шубин? — отговори тя.
В туй време цялата компания стигна до беседката, наричана Миловидова, и се сиря да се полюбува на гледката на Царицинските езера. Те се простираха едно до друго на няколко версти; гъсти гори се тъмнееха зад тях. Моравата, която покриваше целия склон на хълма до главното езеро, придаваше на самата вода необикновено ярък, изумруден цвят. Никъде, дори край брега, не се явяваше вълна, не белееше пяна дори бръчки не пробягваха по гладката повърхност. Сякаш застинала маса стъкло тежко и светло се бе утаила в огромен купел, а небето бе отишло на дъното му и къдрави дървета неподвижно се оглеждаха в неговата прозрачна дълбочина. Всички дълго и мълчаливо се любуваха на гледката; дори Шубин млъкна дори Зоя се замисли. Най-после всички единодушно пожелаха да се повозят на лодка. Шубин, Инсаров и Берсенев се спуснаха надолу по тревата тичешком. Те намериха една голяма, пъстро боядисана лодка, намериха двама гребци и повикаха дамите. Дамите дойдоха при тях; УварИванович внимателно заслиза след тях. Докато той се качваше в лодката, докато се настаняваше, всички много се смяха. „Внимавайте, господине, да не ни обърнете“ — забеляза един от гребците, млад чипонос момък с червена рубашка. „Е, е, бърборко!“ продума Увар Ивапович. Лодката заплува. Младите хора уловиха греблата, по само Инсаров умееше да гребе. Шубин предложи да пеят в хор някаква руска песен и сам подзе: „Вниз по матушке“… Берсенев, Зоя и дори Ана Василевпа подхванаха песента (Инсаров не можеше да пее), но се получи дисхармония, на третия стих певците се объркаха, само Берсенев се мъчеше да продължава е баса си: „Ничего в волнах не видно“, но също скоро се засрами.
Гребците си смигнаха и мълчаливо се ухилиха. „Какво обърна се към тях Шубин, вижда се, че господата не могат да пеят?“ Малкият с александрийската рубашка само тръсна глава. „Чакай, чипопоско — каза Шубин, — ние ще ти покажем. Зоя Никитишна, изпейте ни «Le lac13» от Нидермайер. Не гребете!“ Мокрите гребла се вдигнаха във въздуха като криле и така замряха, като ронеха звънливо капки; лодката поплува като лебед. Зоя започна да се превзема… „Allons“14 — ласкаво промълви Ана Василевна… Зоя свали шапката и запя: „О Lac! L’annee a peine a fini sa carriere…“15