— Да, да, защо? — се чу от компанията.
Инсаров понечи да излезе напред, но Шубин го спря и сам застана пред Ана Василевна.
— Позволете — започна той, — уважаеми непознати господине, да ви изкажа искреното учудване, в което поставяте всички ни с постъпките си. Вие, доколкото мога да преценя, принадлежите към саксонската част на кавказкото племе; следователно трябва да предполагаме, че знаете светското приличие, а вие заговаряте с дама, на която не сте били представени. Повярвайте, в друго време на мене особено би ми било много драго да се сближа с вас, защото забелязвам у вас такова феноменално развитие на мускулите biceps, triceps и deltoideus, и като скулптор бих сметнал за истинско щастие да ви имам за модел; но днес ни оставете на мира.
„Уважаемият непознат господин“ изслуша цялата реч на Шубин, презрително извил настрана глава и сложил ръце на хълбоци.
— Аз нищо не разбира какво вие говориш — продума той най-сетне. — Вие мисли може би аз обущар или часовникар? Е! Аз офицер, аз чиновник, да.
— Не се съмнявам в това — започна Шубин.
— А аз ето какво казвам — продължи непознатият, отстранявайки го с мощната си ръка като клонче от пътя, — аз казвам: защо вие не пял „bis“, когато ние викаше „bis“? А сега аз веднага, тая минута си отива, само нушно тая фройлайн, не тая мадам, не, тая не пушна, а ето тая или тая (той посочи Елена и Зоя) даде мене einen Kuss, както казваме по немски, цалуфчица, да; защо? Това… нищо.
— Нищо, einen Kuss, това нищо — се раздаде сред компанията.
— Ih, der Sakramenter!16 — обади се, задавяйки се от смях, един вече съвсем хилав немец.
Зоя хвана за ръката Инсаров, но той се отскубна от нея и застана право пред високия нахалник.
— Благоволете да се махнете — каза му той с невисок, но рязък глас.
Немецът тежко се закиска.
— Как махайте? Ето това и аз обичам! Нима аз не мога да се разхожда? Как това махай се! Защо махай се!
— Затова, защото се осмелихте да безпокоите една дама — продума Инсаров и изведнаж побледня, — защото сте пиян.
— Как? Аз пиян? Чуваш? Hoeren Sie das, Herr Provisor?17 Аз официр, а той смее… Сега аз искам Satisfaction! Einen Kuss will ich!18
— Ако направите още една крачка — започна Инсаров.
— Е, какво тогава?
— Ще ви хвърля във водата.
— Във водата Herr Je!19 И само това? Е, да видим, това много любопитно, как така във водата…
Господин официрът вдигна ръце и пристъпи напред, по изведнаж се случи нещо необикновено; той изкряска, цялото му огромно туловище се залюля, повдигна се от земята, краката му заритаха във въздуха и преди дамите да бяха успели да извикат, преди някой да можеше да разбере как стана това, господин официрът, с цялата си маса, с тежък плясък бухна в езерото и веднага изчезна под развълнувалата се вода.
— Ай! — дружно писнаха дамите.
— Mein Gott20 — се чу от другата страна. Мина минута… и една кръгла глава, цяла облепена с мокри коси, се показа над водата; тя пускаше мехури, тази глава; две ръце конвулсивно се блъскаха пред самата й уста.
— Той ще потъне, спасете го, спасете! — завика Ана Василевпа на Инсаров, който стоеше на брега, разкрачил крака, и дишаше дълбоко.
— Ще изплува — проговори той с презрителна и безжалостна небрежност.
— Да вървим — прибави той, като хвана Ана Василевна за ръка, — да вървим, Увар Иванович, Елена Николаевна.
— А… а… о… о… — се раздаде в тоя миг викът на нещастния немец, който бе успял да се хване за крайбрежната тръстика.
Всички тръгнаха след Инсаров и всички трябваше да минат край самата „компания“. Но останали без водач, гуляйджиите се бяха укротили и ни думица не продумаха; един само, най-храбрият от тях, измърмори, като клатеше глава: „Е, това обаче… това бог знае какво… след това“; а друг дори свали шапка. Инсаров им се виждаше много страшен и ненапразно: нещо недобро, нещо опасно се четеше на лицето му. Немците се спуснаха да измъкват другаря си и той, едва като се озова на твърда земя, започна сълзливо да ругае и да вика след тези „руски мошеници“, че той ще се оплаче, че той при негово превъзходителство граф фон Кизериц ще отиде…
Но „руските мошеници“ не обръщаха внимание на виковете му и бързаха е всички сили към замъка. Всички мълчаха, докато вървяха през градината, само Ана Василевна леко охкаше. Но ето че стигнаха екипажите, спряха се и неудържим, нестихващ смях екна сред тях като сред Омировите небесни обитатели. Пръв пискливо, като луд, се заля в смях Шубин, след него ситно забарабани Берсенев, а Зоя разсипваше тънък бисер; Ана Василевна също изведнаж прихна, дори Елена не може да не се усмихне, дори най-после и Инсаров не се сдържа. Но най-силно от всички и най-дълго, и най-неудържимо се кискаше Увар Иваиович: той се смееше до премаляване, до кихане, до задушаване. Затихна малко и продума през сълзи: „Аз… мисля… какво ли плесна?… А то… той цамбурнал…“ И заедно с последната, конвулсивно изказана дума ново избухване на смях го разтърсваше цял. Зоя още повече го подсторваше. „Аз казва — гледам крака във въздуха…“ — „Да, да …… подхваща Увар Иванович, — крака, крака… и току — цоп! — а то той ц-ц-цамбурнал!“ — „Но как успя той, та немецът е три пъти по-голям от него?“ — попита Зоя. „А аз ще ви кажа — отговори, като бършеше очите си, Увар Иваиович, — аз видях: седна ръка през кръста, подложи крак и — цоп! Чувам: какво ли е това?… А то той цамбурнал…“