Берсенев се понадигна и опря брадичка на сключените си ръце.
— Защо се подиграваш — продума той, без да гледа другаря си, — защо се шегуваш? Да, ти си прав: любов — това е велика дума, велико чувство… Но за коя любов говориш ти?
Шубии също се понадигна.
— За коя любов? За която искаш, само да е налице. Признавам, според мене съвсем няма различни видове любов. Щом си обикнал…
— От цялата си душа… — подхвана Берсенев.
— Е, да, от само себе си се разбира, душата не е ябълка; не можеш да я разделиш. Щом си обикнал, ти имаш право. А аз не съм мислил да се шегувам. В сърцето ми сега има такава нежност, то е така смекчено… Аз исках само да обясня защо природата, както казваш, ни действува така. Затова защото тя буди у нас нужда от любов, а е безсилна да я удовлетвори. Тя ни тласка тихо към други, живи прегръдки, а пие не я разбираме и чакаме нещо от самата нея. Ах, Андрей, Андрей, прекрасно е това слънце, това небе, всичко, всичко наоколо ни е прекрасно, а ти тъжиш; но ако в този момент ти държеше в ръката си ръката на любимата жена, ако тази ръка и тази жена бяха твои, ако ти дори гледаше с нейните очи, чувствуваше не със своето самотно, а с нейното чувство — не тъга, Андрей, не тревога щеше да буди в тебе природата, и нямаше да забелязваш ти нейната красота; самата тя щеше да се радва и да пее, щеше да приглася на твоя химн, защото тогава ти щеше да дадеш на нея, нямата природа, език! Шубин скочи на крака и се разходи два пъти назад-напред, а Берсенев наведе глава и лицето му се покри със слаба червенина.
— Не съм съвсем съгласен с тебе — започна той, — не всякога природата ни говори за… любов. (Той не изрече тая дума изведнаж.) Тя ни и заплашва; тя ни напомня за страшни… да, за недостъпни тайни. Нали тя трябва да пи погълне, и не ни ли поглъща непрестанно тя? В нея има и живот, и смърт; и смъртта в нея говори също тъй високо, както и животът.
— И в любовта има живот и смърт — прекъсна Шубин.
— А после — продължи Берсенев, — когато аз например стоя напролет в гората, в зеления гъсталак, когато ми се струва, че чувам романтичните звуци на Обероновия рог (на Берсенев му етапа малко неудобно, когато изрече тия думи) — нима и това…
— Жажда за любов, жажда за щастие, нищо повече! — подзе Шубин — И аз познавам тия звуци, и аз познавам онова умиление и очакване, които обземат душата в сянката на гората, в недрата й, или вечер, в откритите поля, когато слънцето залязва и реката дими зад храстите. Но и от гората, и от реката, и от земята, и от небето, от всяко облаче, от всяка тревичка аз чакам, аз искам щастие, във всичко усещам неговото приближаване, чувам неговия зов. „Моят бог — е бог светъл и весел!“ Така бях започнал едно стихотворение; признай, славеи е първият стих, но втория не можах да съчиня. Щастие! Щастие! Докато животът не е минал, докато всичките ни органи са в наша власт, докато вървим не надолу, а нагоре! Дявол да го вземе — продължаваше Шубин с внезапен порив, — ние сме млади, не сме изроди, не сме глупави: ние ще извоюваме щастието си!
Той тръсна къдри и самоуверено, почти предизвикателно погледна нагоре, към небето. Берсенев вдиша очи към него.
— Нима няма нищо по-висше от щастието? — проговори той тихо.
— А например? — запита Шубин и се спря.
— Ето например ние с тебе, както ти казваш, сме млади и, да речем, добри хора; всеки от нас иска щастие за себе си… Но дали думата „щастие“ е такава, че да може да ни свърже, да ни възпламени и двамата, да пи накара да си подадем ръка? Не е ли егоистична, искам да кажа, не е ли разединяваща тази дума?
— А ти знаеш ли такива думи, които свързват?
— Да, и те не са малко, и ти ги знаеш.